СТУДЕНАТА ВОЙНА 

(втора част)

публикувано на 9 Декември, 2020 | Четеш за 10 минути

Не искам да се караме. Не искам война. Просто искам да обсъдим нещата", той кимна. Но може би изглеждаше малко уплашен, така че повторих: „Ако мислиш, че искам скандал ще си отида. Просто искам да говорим.

 

„Добре! Харесва ми да говоря с играчите. „Слушай!“ – продължих. „Не използваш моя капацитет. Ако искаше вкарвач трябваше да вземеш Индзаги или някой друг. Аз имам нужда от пространство и да бъда свободен. Не

материал от

Владимир Николаев

мога да тичам нагоре надолу постоянно. Тежа 98 килограма. Нямам физиката за това.

Той мислеше. Често правеше това. „Мисля, че можеш да играеш така.“ „Не, тогава по-добре ме остави на скамейката. С цялото ми уважение, разбирам те, но ти ме жертваш заради други играчи. Това не работи. Все едно си купил Ферари, но го караш сякаш е Фиат!“ Той продължи да мисли. „Добре, може би бе грешка. Това е мой проблем. Ще го разреша.“ Бях щастлив. Той щеше да го разреши.

 

Но тогава дойде студът. Той рядко ме поглеждаше, а аз не съм от тези, на които им пука за подобни неща и въпреки новата ми позиция продължавах да съм страхотен. Вкарах още голове. Не толкова хубави като в Италия. Бях твърде високо по терена. Вече нямаше Ибракадабра, но все пак... Срещу Арсенал на Емирейтс Стейдиъм в Шампионска Лига ги надиграхме тотално. Стадионът вреше. Първите 20 минути бяха невероятни и аз вкарах един гол... два гола. Красиви голове и си мислех: Майната ти Гуардиола! Аз бягам в моя собствен коридор. Но тогава бях сменен, Арсенал се върнаха и вкараха два гола. Беше тъпо и след това ме заболя бедрото. Нормално е треньорът да се интересува от такива неща. Контузен Златан е сериозно нещо за всеки отбор.

Но Гуардиола бе ледено студен. Не каза нито дума, а аз бях аут за три седмици. Не дойде нито веднъж да попита „Как се чувстваш, Златан? Можеш ли да играеш в следващия мач?“ Не казваше дори здравей. Нито дума. Избягваше да гледа в мен. Ако влезех в стаята, той ще излезе.

 

Какво става? Мислех. Направих ли нещо? Изглеждам ли странно? Говоря ли странно? Умът ми обикаляше в кръг. Не можех да спя. Постоянно мислех за това. Не че се нуждаех от любовта на Гуардиола или каквото и да е, можеше да ме мрази колкото си иска. Задействам се от омраза и отмъщение. Но сега загубих фокус и говорих с други играчи. Никой не разбираше какво става.

 

Попитах Тиери Андри, който бе на скамейката по това време. Тиери Анри е първи по голове в историята на френския национален отбор. Той е готин. Все още бе невероятен и също имаше проблеми с Гуардиола. „Той не ме поздравява.“ „Не ме поглежда в очите, какво стана?“ – попитах. „Нямам идея“ – каза Анри. Започнахме да се шегуваме с това. „Хей, Златан, днес погледна ли те?“ „Не, но видях гърба му!“ „Поздравления, нещата се подобряват.“ Такива простотии, и това малко ми помогна. Но наистина ми лазеше по нервите и се питах всеки час: Какво направих? Какво не е наред? Но никога не получих отговори. Нищо повече от снежната буря, трябва да е заради разговора относно позицията ми. Няма как да има друго обяснение. Но това би било изкривено. Дали ме сплашваше заради разговора относно позицията ми? Опитах да го предизвикам, ходех срещу него, гледах го в очите. Той се обърна. Изглеждаше изплашен и с право, можех да си насроча среща и да попитам „Защо се случва това?“ Но никога. Достатъчно пълзях за този човек. Това бе негов проблем. Не че знаех какъв е. Все още не знам. Или добре... Не мисля, че той може да се справи със силни характери. Той иска добри ученици. И по-лошото: той бяга от проблемите си. Не може да ги погледне в очите и това влоши всичко толкова много.

Прочети 'Сънят на малката птица'

thumbnail.jpg

А аз бях още по-зле. Дойде облакът от пепелта на исландския вулкан. Без полети в цяла Европа, а трябваше да пътуваме до Сан Сиро, за да играем с Интер. Взехме автобуса. Някой с мозъчна смърт в Барса си мислеше, че това е добра идея. Тогава бях преодолял контузията. Но пътуването се превърна в катастрофа. Отне ни 16 часа и всички бяхме изтощени, когато пристигнахме в Милано. Това бе най-важният ни мач за сезона, полуфинал в Шампионска Лига и бях подготвен за хаос и освирквания на старата ми арена, няма проблем, това ме зарежда. Но като изключим това, ситуацията бе ужасна.

 

И мисля, че Гуардиола бе обсебен от Моуриньо. Жозе Моуриньо е голяма звезда. Вече бе спечелил Шампионска Лига с Порто. Той бе моят треньор в Интер. Той е готин. Първият път, когато се срещна с Хелена й прошепна: „Хелена, ти имаш само една мисия. Храни Златан, остави го да спи, дръж го щастлив!“ Човекът казва, каквото си иска. Харесвам го. Той е лидерът на армията. Но той е и грижовен. Пращаше ми съобщения през цялото време в Интер, питайки ме как се чувствам. Той е обратното на Гуардиола. Ако Моуриньо осветява стаята, Гуардиола пуска щорите. Предполагам Гуардиола се опитваше да покрие стандартите му. „Не се изправяме срещу Моуриньо. А срещу Интер“, казваше, сякаш сме си мислели, че ще играем на топка с треньора им.

 

И тогава извади своята простотия за философията. Едва го слушах. Защо трябваше да го правя? Бе модерна глупост за кръв, пот и сълзи и подобни помии. Никога не бях слушал треньор да говори така. Чиста помия. Но сега най-накрая той дойде при мен. Бе по време на тренировката на Сан Сиро и хората бяха там и гледаха като: „Уау, Ибра се завръща!“ „Можеш ли да започнеш мача“ - попита Гуардиола. „Разбира се“, отговорих. „Но подготвен ли си?“ „Разбира се, чувствам се добре.“ „Но готов ли си?Беше като папагал и започнах да получавам неприятни вибрации. „Слушай, бе ужасно пътуване, но съм в добра форма. Контузията отмина. Ще дам всичко от себе си.“ Гуардиола изглеждаше сякаш се съмнява в мен. Не го разбирах и след това се обадих на Мино Райола. Звъня на Мино през цялото време. Шведските журналисти казваха: Мино е лош за имиджа на Златан. Мино е такъв и такъв. Искате ли истината? Мино е гений. Попитах го: „Какво има предвид Гуардиола?“ Никой от нас не разбираше. Започна да ни писва.

Все пак трябваше да играя от началото и вкарахме – 0:1. Тогава играта се обърна, бях сменен след 60 минути и загубихме с 3:1. Бе ужасно. Бях бесен. В началото в Аякс, можех да живея със загубата дни, дори седмици. Сега имам Хелена и децата. Те ми помагат да забравя и да продължа.

 

И се концентрирах върху реванша на Камп Ноу. Мачът бе наистина важен и вълнението се покачваше с всеки изминал ден. Напрежението бе невероятно. Бе като мълния във въздуха и трябваше да спечелим с разлика, за да продължим напред. Но тогава... Дори не искам да мисля за това, или добре, искам. Направи ме по-силен. Спечелихме с 1:0. Но това не бе достатъчно. Бяхме елиминирани от Шампионска Лига и след това Гуардиола ме гледаше сякаш вината е моя, а аз си мислих: сега бутилката е празна.

 

Картите ни свършиха. След мача усещах, че сякаш вече не съм добре приет в клуба и се чувствах зле, карайки Аудито им. Чувствах се зле, седейки в съблекалнята с взиращия се в мен Гуардиола, сякаш аз бях проблемът, някакъв каприз. Бе откачено. Той бе стена, каменна стена. Не получих нито един знак на живот от него и исках да се махна надалеч във всяка секунда. Вече не бях част от отбора и когато играхме с Виляреал той ме пусна да играя 5 минути. 5 минути! Врях отвътре, не защото бях на пейката. Мога да го понеса, ако треньорът е достатъчно мъж, за да ми каже: не си достатъчно добър, Златан. Но Гуардиола не каза нито дума, нищо, и в този момент ми писна. Чувствах го с цялото си тяло и ако бях на мястото на Гуардиола щях да съм изплашен.

129096191_5498769753497170_6428125834675

Не защото съм боец. Правя всякакъв вид простотии. Но не се бия добре, на терена съм нокаутирал един или двама. Но все пак, когато съм ядосан очите ми стават черни. Не искаш да си наблизо.

 

И нека ви кажа в детайли какво стана. След мача отидох в съблекалнята, не бях планирал прецизно някаква яростна атака... Но не бях щастлив, за да използвам мили думи, а в съблекалнята стоеше моят враг, чешейки плешивата си глава. Още няколко човека бяха там. Туре, още няколко и големият метален кош, в който си слагаме дрехите, а аз бях втренчен в коша. Тогава го ритнах. Мисля че прелетя към 3 метра, но не бях приключил. Бях далече. Крещях „нямаш топки“ , вероятно и някои по-лоши неща и добавих: „Насираш се пред Моуриньо. Можеш да си го начукаш!“ Полудях и може би очаквате Гуардиола да каже нещо, може би: Успокой се, не може да говориш така на треньора си! Но той не е такъв. Той е слаб страхливец. Той просто вдигна коша като малка чистачка и напусна и никога не говори за това повече, изобщо.

 

Но разбира се мълвата се разнесе. В автобуса всички бяха полудели: „Какво стана, какво стана?" Нищо – мислех си. Само няколко истини. Но нямах енергията да говоря за това. Бях толкова ядосан. Треньорът ми ме замрази седмица след седмица без обяснение защо. Беше ми писнало. Имал съм скандали и преди. Но на следващия ден винаги оправяхме нещата и продължавахме. Сега мълчанието и терорът просто продължаваха и си мислех: „Аз съм на 28 години. Вкарах 22 гола и доставих 15 асистенции само тук, в Барса и все още се отнасят с мен сякаш не съществувам, бях като въздуха. Трябва ли да приемам това? Да продължавам ли да се адаптирам? Няма начин!" Когато разбрах, че ще съм на скамейката срещу Алмерия, си спомних тези думи: „Тук, в Барса не идваме с Ферари или Порше на тренировка!“ Каква беше тая простотия изобщо? Карам каквото си искам, особено ако ще ядосам някакъв идиот.

Прочети 'Барселона - много емоции, много пари, много фенове и още повече глупави грешки'

thumbnail.jpg

Скочих в моето Енцо и го паркирах пред вратата. Разбира се, че резултатът бе цирк. Вестниците писаха, че колата ми струва колкото заплатите за месец на целия отбор на Алмерия. Но не ми пукаше. Глупостите на медиите не значеха нищо в този момент. Бях решил да отвърна. Бях решил да се боря сериозно и трябва да знаете едно нещо - това е игра, която мога да играя. Бил съм лошото момче и преди, повярвайте ми. Но не исках да оплескам подготовката, затова се обадих на Мино. Винаги планираме умните и мръсните номера заедно. Обадих се и на приятелите ми. Исках различни перспективи на ситуацията и О, Боже, получих всякакъв вид съвети.

 

Момчетата от Rosengård искаха да отида и да „чупя неща“, разбира се това бе хубава оферта, но не чувствах, че това е правилната стратегия в момента. Разбира се обсъдих всичко с Хелена. Тя е от друг свят. Тя е спокойна. Може да бъде и силна. Но сега се опита да ме окуражи: „Ти стана по-добър баща. Когато нямаш отбор, в който се чувстваш добре, ставаш отбор с нас“, каза тя и това ме направи щастлив. Поритахме с децата и се уверих, че всички са добре, а разбира се прекарах време и с видеоигрите ми. За мен са като болест. Изяждат ме. Но от времето ми в Интер, когато можех да играя до 4-5 часа през нощта и да отида на тренировка след няколко часа сън, вече съм си създал някои правила: Без Xbox или PlayStation след 10 вечерта.

 

Не мога да оставя времето ми да отлети и през тези седмици в Испания наистина се опитах да прекарам време със семейството ми и просто да си почивам в градината. Дори си пийвах бира от време на време. Това бе добрата страна на нещата. Но през нощта, когато лежа буден или на тренировка, когато видех Гуардиола, тъмната ми страна се събуждаше. Гневът блъскаше в главата ми и планирах следващия си ход и отмъщението. Не, осъзнавах все повече, че вече няма връщане назад. Бе време да се отстоявам и да стана отново истинският аз. Защото не забравяйте: можеш да изкараш детето от гетото, но не можеш да изкараш гетото от детето . . .

хареса ли ти статията ?

'последвай' автора !

Пълен боклук :(Не особено...СредноДа, донякъдеДа, много!
Брой посетители:

Мнението ТИ е важно !

Коментирай, сподели

Новите неща директно
в пощата ти !

Готово !

(благодарим за доверието)

Помогни на проекта

patreon-icon-png-29.png

follow us  >

  • mislqFUTBOL at Instagram
  • mislqFUTBOL at Twitter
  • mislqFUTBOL at YouTube
103462909_4092336437473849_3811584340719
FUN 
FACT !

 

Хавиер Санети е рекордьорът по най-много поредни участия в мачове от 'Серия А'

 

(от 28 Октомври, 2006 до 13 Декември, 2009 година)