доста грандомански амбиции, а именно – Китай да стане футболна сила до 2050 г. 8 години след бума на китайската Супер лига, страната е доста далеч от футболните суперсили, а в първенството вече ходят основно анонимни бразилци, които не стават за Европа. Отсега мога да прогнозирам, че Китай няма да стане световен шампион по футбол до 2050 г., както говореха допреди няколко години хората с парите в най-многолюдната страна в света.

​

Китайците обаче не откриват топлата вода в стремежа си да са №1 във футбола, тъй като четвърт век по-рано подобна идея афишира Япония. Става въпрос за т.нар. план ‘J. League 100-Year Vision’ или иначе казано – планът на Япония за световно футболно господство.

​

​

​

Историята

​

Годината е 1991-ва, а местното първенство – Японската футболна лига, е съставена от отбори с непрофесионален статус. На мачовете ходят малко фенове, които и без това не виждат кой знае какво на терена. Най-големият успех на японския футбол дотогава е бронзовият медал, спечелен на Олимпийските игри в Мексико Сити през 1968 г., когато японците печелят с 2:0 мача за третото място срещу домакините, пред повече от 100 000 души на 'Ацтека' (където 2 дни по-късно Унгария побеждава България с 4:1 и така нашите, в чиито редици са хора като Петър Жеков, Начко Михайлов и Паро Никодимов, остават със среброто).

​

Връщайки се на Япония, през 1992 г. в страната е приет вече споменатият план 'J. League 100-Year Vision', който се гради на три основни стълба – учредяването на едно силно и устойчиво професионално първенство, създаването и поддържането на 100 професионални футболни клуба и стигането до световната титла с националния отбор до 2092 г.

​

Така е създадена Джей Лигата, която към днешна дата е сред най-силните първенства в Азия. Тя започва да функционира през 1993 г. с 10 клуба, които в момента са двойно повече. Преди нейното създаване, Япония се намира извън Топ 40 в ранглистата на ФИФА, но постепенно страната започва да върви нагоре, стигайки дори до Топ 20.

​

​

​

​

​

В първенството е инвестирана солидна сума пари, благодарение на която там през 90-те години играят хора като Христо Стоичков, Гари Линекер, Зико, Дунга, Андони Гойкоечея, Пиер Литбарски, Драган Стойкович, Тото Скилачи, както и няколко любопитни имена като Уго Марадона (по-малкият брат на Диего) и Михаел Румениге (по-големият брат на Карл-Хайнц). Логично, тези имена привличат повече хора по стадионите и законите на икономиката влизат в сила - клубовете започват да генерират повече приходи, а местните футболисти имат добри примери за своето развитие.

​

Звездите, които играят в японското първенство през 90-те години на XX век, са един от ключовите фактори за подема на местния футбол. Друг такъв фактор е спечелването на домакинството за Световното първенство през 2002 г. Това се случва през 1996 г., като Япония го получава в съвместна кандидатура с Южна Корея и за пръв път Мондиалът се играе в две държави едновременно. Излишно е да казваме, че заради организацията на първото Световно първенство за XXI век, Япония подобрява изключително много своята спортна инфраструктура. Само за турнира в страната са построени 9 нови стадиона с капацитет между 42 и 72 хиляди души.

​

​

​

В периода 1997/98 г. Япония изпада в икономическа криза, което свива инвестициите в местния футбол и кара някои от клубовете да се слеят помежду си, за да оцелеят. Тук влиза в сила една от мерките, заложени в 100-годишния план за развитие на футбола в Япония. Тя предвижда клубовете да търсят колкото е възможно по-голям брой по-малки спонсори (най-вече компании и бизнеси от региона на клуба), които да направят така, че въпросният клуб да не се нуждае от един генерален спонсор, който може да оттегли подкрепата си при навлизане в криза или друго непредвидено обстоятелство. Друга подточка на тази антикризисна мярка предвижда партньорство на големите клубове с някои по-малки отборчета и академии на регионално ниво, които биха могли да служат като източник на таланти за големия клуб.

​

Да ме извиняват японците, но подобна идея за разпределянето на финансовия поток не от едно, а от много места, не е някакво кой знае какво гениално откритие. Въпреки това, близо 30 години по-късно футболните клубове в България все още не са проумели, че могат и трябва да използват своята обществена значимост и своето реноме за намиране на подобен тип малки спонсори, с финансирането от които да могат да закърпват дупки, когато големите спонсори 'сдадат багажа'.

​

​

​

​

​

​

​

Прочети също 'Колко добър беше 'Феномена' Роналдо'

​

​

или пък 

​

​

'Суперлигата - разбиване на монопола или на футбола'

​

След като условията и финансите са налице, следва друг важен момент – как тези ресурси да бъдат използвани правилно. Според мен, именно този момент провали китайците преди няколко години, тъй като и те имат страхотни стадиони, много пари и доведоха редица топ-футболисти в страната си, но това не оказа някакво кой-знае колко забележимо влияние върху националния отбор, като тук визирам всички негови гарнитури, а не само мъжкия тим. При 'самураите' целта не е създаване на едно невероятно поколение футболисти, а изграждане на методология по западен модел, която да бъде наложена на всички играещи футбол в страната – от най-малките набори до мъжките отбори.

​

Тук ще направя малко отклонение, тъй като трябва да се поясни, че планът 'J. League 100-Year Vision' е по-скоро тип основа, към която има надграждане с много други допълнителни планове. Ако го сравним със законите, то този план отговаря на Конституцията, която е основният закон в държавата, но тя не е достатъчна и затова има приети многобройни закони и нормативни актове, които се занимават в конкретика с различните правни въпроси в държавата.

​

По отношение на футбола в Япония, освен основния 100-годишен план, биват приемани и други такива, които са с по-малък обхват и по-малка област на действие. Един от тях е Декларацията на Японската футболна асоциация от 2005 г., която е разделена на 2 части - планове съответно до 2015 г. и до 2050 г., в които са заложени определени точки. Тяхното изпълнение се очаква да допринесе за кратко- и средносрочния успех на футбола в Япония, но и да окаже положително влияние върху дългосрочния план, чиято крайна дата е през 2092 г.

​

Друга концепция, разписана под формата на план, е 'Project DNA', приет през 2016 г. Той предвижда развиване на естествения талант на японските играчи и доближаването им до най-модерните маниери и идеи за футбола. Затова Япония изпраща свои треньори и анализатори на обучения в най-големите клубове и първенства в Европа, където тези хора могат да научат занаят и да 'откраднат' това знание, за да го пренесат в страната на изгряващото слънце.

​

​

​

​

​

Парадоксалното е, че в един от плановете на Япония за следващите години има заложено спечелването на Световното първенство до 2050 г. Макар тук да не мога да съм толкова сигурен (както в случая с Китай), смея да предположа, че и Япония няма да успее в начинанието, макар да е в пъти по-близо отколкото китайците.

​

В момента футболната асоциация на страната се придържа към средносрочния план 2022–2025 г., който предвижда до 2050 г. пряко занимаващи се с футбол и дейности, свързани с него, да бъдат 10 милиона японци.

​

Гледайки към целите, заложени през януари 2022 г., когато е приет този план, от призмата на април 2024 г., става ясно, че Япония не е успяла да постигне нито една от основните цели пред мъжкия и женския си национален отбор. Пред мъжете, целта е била участие на 1/4-финалите на Мондиала в Катар, където 'самураите' отпаднаха на 1/8-финалите с дузпи от Хърватия. При жените, целта е била спечелването на Световното в Австралия и Нова Зеландия през 2023 г. – там японките отпаднаха на 1/4-финалите. Сега и пред двата олимпийски футболни отбора на Япония целта е спечелването на медал от Олимпийските игри в Париж.

Интересно, дали ще успеят да изпълнят зададените им задачи?

​

​

​

​

​