Италия на Мусолини - еволюцията и политическата динамика във футбола (част 1)

публикувано на 9 Май, 2022 | Четеш за 11 минути

В една ноемврийска вечер през 1934 година, английският национален отбор се изправя срещу италианските си колеги. Мачът се играе в Лондон на стадиона на Арсенал – Хайбъри, който се пръска по шевовете. Необичайно внимание и интерес има към този „приятелски“ двубой, който няма никакво отношение нито към класиране, нито към печеленето на някакъв трофей.

материал на

Пепа Запрянова

Само няколко месеца по-рано Италия триумфира на Световното първенство в Рим – турнир, на който Англия отказва да участва (всъщност англичаните не участват в никакви интернационални турнири до 1950 година). И все пак този незначителен футболен двубой бива митологизиран. Наричан е „Битката при Хайбъри“, а един английски диктор го обявява за „Най-важният международен футболен мач, игран някога“. За британските и италианските фенове двубоят е сблъсък не просто между два отбора, а на две нации и на два светогледа. Мусолини и неговото правителство са особено заинтересовани, принуждавайки треньора на Италия Виторио Позо да приеме поканата на Англия. Също така се обещава паричен бонус и чисто нова Алфа Ромео на всички играчи, ако победят.

Англия вкарва три гола в първите 12 минути на мача. През второто полувреме Италия успява да върне две попадения и да направи загубата не толкова сурова. Все пак Англия впечатлява наблюдателите със своето превъзходство. За Мусолини и Италия обаче моралната победа е спечелена. Техният по-романтичен, по-стилизиран италиански подход опонира на английската ефективност и физическа сила. Дори когато един от най-добрите играчи на Италия – Луис Монти, излиза контузен още в първите минути на срещата, след типично английско „усърдно“ влизане (определение, отхвърлено от английските експерти, които от своя страна са обезпокоени от физическата сила на италианците). „Битката при Хайбъри“ беше една арена, както беше и футболът в по-широк план (Калчо – да използваме италианска дума), за Мусолини и италианския фашизъм да изразят себе си и да преследват целите си. Калчото беше възможност за Мусолини. Това, което за мнозина беше просто игра, той можеше да използва, за да обедини Италия духовно и организационно под шапката на националния отбор и новата професионална лига. Физически да подготви младите мъже за война и, особено когато се сближава с Хитлер, публично да провежда расистки, антисемитски политики.

По повечето мерки, калчото при Мусолини до голяма степен имитира Англия. Той приема структурата на английската футболна асоциация при създаването на своята собствена вътрешна лига - Серия А. Самият италиански национален отбор играе с променена версия на формацията, разработена от англичанина Хърбърт Чапман. За Мусолини и фашистите обаче всичко това може да бъде премахнато и играта може да бъде преструктурирана като автентично италианска, превръщайки успеха на лигата и националния отбор в мощен пропаганден инструмент у дома и в чужбина.

Излизайки от Първата световна война, Италия претърпява тежки загуби. Оценките варират, но около 560 000 италианци губят живота си по време на войната. Страната дава и доста жертви и заради испанския грип, като общо починалите през този период са около 1,7 млн. души. Повечето италианци смятат, че страната им е била неподготвена за войната както по отношение на ресурсите, така и на мисленето и нагласите. Доста от войниците са умирали ненужно (по военни стандарти) поради глад, изтощение или болест. На бойното поле изследванията показват, че италианските войници от бедна и работническа класа са били по-склонни да умрат, отколкото техните връстници от средната и горната класа, обратното на това, което се е случило в британската армия. Вероятно особено лошият жизнен стандарт в италианските окопи непропорционално е наранил тези, които са имали по-нисък стандарт на живот и по-лошо здраве, по начало.

Мусолини, макар и да е огорчен, че военните приноси на страната му са донесли малко във Версай, много добре знае, че ще е необходимо ново поколение способни войници, за да се включат в друга война. Мислейки по въпроса съвсем буквално, той вярва, че Италия има нужда от силни и здрави мъже. Нещо, което честото участие в спортни събития може да улесни. Както знаем, футболът не се е родил в Италия. Играта е донесена от бизнесмен от Торино на име Едоардо Боси, който започва да урежда игри с колеги аристократи, след като е впечатлен от спорта по време на пътуване до Англия през 1887 г. Популярността бързо нараства, често подкрепяна и организирана от църквата. Първоначално фашистите отричат играта, аргументирайки се, че италианското участие е равносилно на подражание на други, по-нисши нации. Опитват се да наложат игри, които са изобретени в Италия, но популярността и емоционалният заряд на Калчото, правят играта ясният избор за онези, които искат да повлияят на масите. В края на 20-те години на миналия век, Мусолини и неговата администрация за спорт и отдих започва да играе все по-активна роля в различни футболни сфери – от най-ниското до най-високото ниво.

Прочети 'Калчо Сторико - футболът за гладиатори'

или пък

„Проклятието” на номер 24 в бразилския футбол'

Чрез организирането, финансирането и промотирането на тази игра, която изисква толкова много издръжливост и сила, Мусолини може да направи герои от най-добрите спортисти на Италия и по този начин да вдъхнови младите мъже да последват примера им. Италия трябва да е изпълнена с енергични, атлетични и силни потенциални войници. Самата игра, макар и да не е насилствена като ръгби или американски футбол, може да преподава уроци, приложими във военна среда. Както Джон Р. Тунис (американски спортен коментатор) описва в есе от 1936 г.: „Удоволствието, спортът, индивидуалността са подчинени на предполагаемите военни нужди на нацията. Спортът се превръща в още един клон от армейското обучение." Подобно на много спортове, футболът изисква познаване на съотборниците и вид безкористност, тъй като даден играч може да не докосва топката минути наред, докато тича почти непрекъснато. Играта е свободно протичаща в сравнение с други спортове, но също така изисква структура, организация и стриктно делегиране на отговорности, за да има успех. Макар че Мусолини можеше да се съсредоточи върху подобряване на военното положение чрез технологично развитие, без да се ангажира с излишни странични неща, лесно е да се разбере защо той е предпочел Калчото като инструмент за подобряване на националната годност.

За Мусолини атлетичната страна на Калчото е нещо повече от просто подобряване на физическото състояние на армията, то е в съответствие с енергичния дух на самия фашизъм. В своя манифест, Мусолини твърди, че „Фашизмът, сега и винаги, вярва в светостта и в героизма“, неясна, но вълнуваща идея. Чрез Калчото фашистите могат за момент да спрат ровенето в историята в търсене на велики италианци, които да митологизират. Спортът създава мигновени герои от почти нищо. Историите се пишат сами. Мусолини предпочита естетиката на насилието и разглежда битката и войната като продуктивни сами по себе си. Усилията, жертвоготовността и постоянните трудности за по-висша цел (ценности на войната) се прилагат лесно в спорта.

Италианските футболни отбори, и най-вече националният, са насърчавани да въплъщават този военен дух и да печелят на всяка цена. Джон Тунис си спомня как е бил свидетел на отбора на Чехословакия след мач срещу Италия: „Накуцвайки, опърпани и очукани - те бяха футболният отбор на Чехословакия. Техните италиански противници този следобед излязоха да спечелят, независимо от правилата и съдията. Те бутаха и удряха и си извоюваха пътя към победата.”

Въпреки първоначалните резерви към професионализирането на един неиталиански спорт, все пак Мусолини и неговото правителство сформират Серия А през 1929 година. Първата професионална футболна лига в Италия. Докато отборите са частна собственост, Серия А трябва да бъде източник на гордост за всички италианци и да сложи край на „тежки проблем“ с кампанилизма, както твърди журналиста и фашистки спортен организатор Ландо Ферети. Кампанилизмът е бил сериозен проблем за фашистите. Думата няма точен превод, тя идва от „campanile“ или „камбанария“ на български. Използвали са я за описание на изтъкнати камбанарии почти във всеки италиански град. Тоест, те са били един вид символ на идентичност и културна автономия на местните. Затова кампанилизмът е бил проблем за фашистите, понеже хората са били по-склонни да мислят за себе си като граждани на своя град или околия, отколкото като граждани на Италия.

Хартата на Виареджо (The Carta di Viareggio) полага основите на лигата, която, въпреки всички твърдения за италианска автентичност, по същество е по модел на английската футболна лига. Управляваната от фашисти, Италианска футболна федерация (Federazione Italiana Giuoco Calcio (FIGC)) поема контрола за надзора и организацията на лигата, включително стандартизиране на клубните финанси, структурата на лигата, назначения на съдии и класификация на играчите. Този тип административна централизация, макар и съгласувана с Мусолини, е приложена от Леандро Апринати, който по това време е спечелил контрол над почти всички италиански спортове.

Прочети 'Великите бразилци, играли в Милан (част 1: от Алтафини до Дида)'

или пък

'Великите бразилци, играли в Милан (част 2)'

Правителството на Мусолини определя няколко политики за насърчаване участието в лигата. Цените на билетите до Болоня са намалени наполовина в дните преди мача, с идеята фенове от цялата страна да отидат да гледат най-известния отбор в Италия – Болоня. Чрез вестниците, фашистите се опитват да популяризират италианските версии на английския футболен речник, да „итализират“ играта и да ограничат местните диалекти. Диктаторът също така предприема и доста строителни проекти в името на играта и най-вече на Калчото. До 1930 година са изградени над „3280 спортни площадки и стадиони“. Стадионите дават легитимност на лигата, а пък площадките привличат повече хора по-близо до самите съоръжения. Клубовете са „посъветвани“ да демонстрират явно съперничеството си и открита враждебност на терена. Лигата трябва да бъде на първо място. Правителството има и финансов стимул да увеличи посещаемостта на стадиона, а и клубното богатство. 15% от продажбите на билети отиват за правителството, което през 1938 година се равнява на 38 милиона лири. Никак не малка сума, която е с 36 милиона повече от втората най-богата спортна организация – колоезденето.

Според организаторите на лигата Джузепе Занети и Джулиелмо Торнабуони, Серия А трябва да отразява „общата и революционна концепция за управление на правителството“. Лигата става изключително зависима от личното влияние на Мусолини и взимането на решения. През 1937 г. вестник Ню Йорк Таймс дава много илюстративен пример за това. Между отборите на Дженуа и Адмира Виена избухва малко, сравнително обикновено сбиване. По този повод, Таймс пише: „Играчите на Адмира трябваше да се приберат във Виена още тази вечер, тъй като са били депортирани от Италия по заповед на Мусолини.“

Въпреки значителните инвестиции в изграждането на обединяваща лига, която да помогне за овластяването и насърчаването на фашистки идеали, Серия А не разрешава проблемите, за които Мусолини се е надявал. Давайки повече власт на клубовете, плащайки на играчите, строейки стадиони и организирайки регулярно срещи между отборите, Серия А само засилва чувството за кампанилизъм. Отчасти заради италианската история и отчасти поради обикновената племенна природа на човека, съперничеството става по-ожесточено. През 1925 г. в мач между Дженуа и Болоня, напрежението между феновете ескалира до степен, че са разменени 25 изстрела (чиито източници са неясни). Може би насилствената култура на фашистка Италия не е помогнала на проекта за обединение в това отношение.

Разделението между Севера и Юга също не може да бъде преодоляно от създаването на професионалната лига. При основаването на Серия А, 16 от 20-те отбора идват от съществуващата Северна лига, а само 4 от Южната. Дори в рамките на бившата Южна лига, най-южният клуб е в Неапол. От по-горе споменатите 3280 терени (построени до 1930), 2500 са в Северна Италия. В ранните години на Серия А, доминиращите отбори са Ювентус (Торино), Дженуа (Генуа) и Милан (Милано). Всички те са базирани в северните градове и собственост на северни индустриалци с тесни връзки с правителството на Мусолини. По-големите отбори, разбира се, са имали най-добрите футболисти, които пък представляват по-голяма част от италианския национален отбор.

Мусолини е създател на митове, черпейки от историята, както реална, така и въображаема, за да изгради непрекъснат, подходящ разказ за Италия. Той шеговито каза: „Вярата е тази, която движи планините, защото създава илюзията, че планините се движат… Илюзията е може би единствената реалност в живота“. Поразително е да чуеш политик да говори толкова открито за силата на възприятието и умишленото манипулиране на реалността, но Мусолини не е обикновен политик. Чрез символика и реторика, една версия на Италия може да бъде не просто запомнена, но и създадена. Както вече казахме, спортът предлага готова платформа за създаване на митове от героите и историята, която създават. Мусолини също така признава, че самите клубове могат да разпространяват митове, главният сред които е историзираната връзка между Италия от 20-ти век и Древен Рим. Мусолини често говори за римското наследство и връщането на Италия на полагащото ѝ се място в света като империя и културен лидер.

Два клуба доминират в римския футбол: Рома – основана след клубно сливане, наблюдавано от фашистката спортна комисия през 1927 г., за да консолидира римския футбол. И Лацио – основан през 1900 г. и личен фаворит на Ил Дуче. И двата клуба са обвити в римски образи. Гербът на Рома изобразява римския мит за Капитолийската вълчица, хранеща Ромул и Рем. Екипът им е в червеното на имперския Рим и жълтото на Ватикана. Лацио, от своя страна, носи елинското небесносиньо и има герб, съсредоточен върху Акила – римския имперски орел. Не е необичайно цветовете и емблемите на футболните клубове да говорят за регионалната принадлежност (клубове като Барселона и Байерн Мюнхен са известни с каталонските и баварските си образи), но рядко клубовете се съгласуват толкова директно с целите и реториката на тяхното правителство. Символите и цветовете на клубовете, разпространявани от феновете из Рим, пасват чудесно на създадените от правителството плакати и историите, които разказват. Рим е въведен в настоящето, изпълнявайки фашистката надежда, изразена от самия Мусолини: „Рим е нашата отправна точка... Ние мечтаем за римска Италия. За Италия, която е мъдра, силна, дисциплинирана и имперска.“

Източник:

https://thefalse9.com/2020/05/the-evolution-and-political-dynamism-of-football-in-mussolinis-italy.html