Великите бразилци, играли в Милан (част 1) | мисляФУТБОЛ

Великите бразилци, играли в Милан (част 1: от Алтафини до Дида, 1958-2000)

публикувано на 30 Юни, 2020 / Четеш за 11 минути

Много асоциации биха могли да изникнат в съзнанието на човек, когато се замисли за отбора на Милан.

 

Един от най-великите футболни клубове в света, седемкратен носител на КЕШ/Шампионска лига (рекорд за италиански отбор, второ място въобще в историята), червено-черните раирани екипи, Ариго Саки, Фабио Капело, Карло Анчелоти на треньорската скамейка, някои финали в

материал на Лъчезар Петров

ШЛ (поне тези срещу Барселона в Атина и срещу Ливърпул в Истанбул), снимката на Гулит, Рийкард и Ван Бастен със Златната топка за 1988 година (победител става Ван Бастен, Гулит е втори, Рийкард - трети), Златната топка на Джордж Уеа от 1995 година, магията на Кака, головете на Шевченко… въобще, безкрайно много асоциации.

Специално изображенията с тримата нидерландци определено могат да влязат в графата „митични“, а това със Златната топка може да се разглежда и като еманация – еманация на един нов стил на игра и на състав, спечелил два пъти поред КЕШ, наречен „Безсмъртните“ от италианските медии и определен за най-добрия клубен отбор на всички времена в една анкета от 2007 година (1).

 

В края на 80-те години Милан се олицетворява от тримата нидерландци, точно както Барселона в периода 2010-2015 се олицетворява от Меси, Шави и Иниеста. В този контекст не е чудно, че през 1988-ма и 1989-та година първите трима в класирането за Златната топка са играчи на Милан (през 88-ма втори е Гулит, а година по-късно Франко Барези, но други разлики няма). Следващият случай, когато това ще се повтори (трима души от един отбор да заемат призовите места в конкурса на „Франс футбол“) ще бъде през 2010 година, когато Меси, Шави и Иниеста ще позират със Златната топка на „Ноу Камп“. Това също е еманация - на една школа, един стил, една идея, една философия.

Милан определено е известен с привличането на нидерландски играчи, които успяват да оставят сериозна следа, а последният засега пример е Кларънс Зеедорф. Но освен от Ниската земя, грандът от Милано има традиции и в привличането на бразилци (даже повече, отколкото на холандци) и именно на представянето на дузина представители на Страната на кафето ще обърнем внимание в серия от две статии.

 

Подреждането е по години на период в клуба, като започваме с най-отдалечените във времето.

 

Жозе Алтафини (период: 1958-1965, нападател, 246 мача/161 гола)

Жозе Жоао Алтафини започва кариерата си в Палмейрас, където изиграва два сезона и се отчита със забележителните 89 гола в 114 мача. Тъй като е от семейство с италиански произход (всъщност майка му си е чиста италианка, а в Бразилия е познат с прякора си „Мацола“, по името на легендата на Торино - Валентино Мацола), той от малък научава италиански, получава италианско гражданство и преминава в Милан през 1958 година, когато е 20-годишен. Италианските му корени и владеенето на езика предполагат, че няма да му трябва много време за аклиматизация и за радост на феновете на Милан, това се оказва самата истина – още в дебютния си сезон Алтафини вкарва 28 гола в 32 шампионатни мача и помага на състава да стане шампион. Той демонстрира голмайсторския си нюх и в турнира за Купата на Италия, където бележи други 4 гола и завършва сезона като цяло с 34 попадения в 38 срещи – забележителен дебют, особено за чужденец в италианското първенство, чиито специфики го правят доста тежко за чуждестранни атакуващи футболисти.

 

Във всеки един от следващите три сезона Алтафини успява да отбележи поне 20 гола в шампионата, а Милан печели първенството отново през сезон 1961/62. Бразилецът е един от малкото играчи, успявали да отбележат по 4 гола във вратите на най-големите съперници на „росонерите“ – Интер и Ювентус, а едно от най-забележителните му постижения идва през сезон 1962/63. Именно 1963-та е годината, в която Милан печели първата си Купа на европейските шампиони, като на финала на „Уембли“ италианците побеждават Бенфика на Еузебио, Тореш и Симоеш с 2:1 с два гола на Алтафини. В хода на цялата европейска кампания бразилецът изиграва 9 мача (толкова минават от предварителния кръг до финала по тогавашния регламент) и вкарва 14 гола – забележителен рекорд, надминат едва през 2014 година, когато Кристиано Роналдо вкарва 17 гола (но в повече мачове). През следващите два сезона игровото време и влиянието му в състава на „росонерите“ намаляват, и в крайна сметка през 1965 година той напуска в посока Наполи, а причината е колкото спортно-техническа, толкова и лична - появяват се проблеми между него и сънародника му Амарилдо.

 

До края на кариерата си голмайсторът играе в Наполи, Ювентус и в няколко по-малки клуба, а престоят му в Милан ще остане в историята като забележителен – 7 сезона, две титли в Серия А, една КЕШ и по-веднъж голмайстор №1 в шампионата, Купата и КЕШ (2).

Амарилдо (период: 1963-1967, нападател, 131 мача/38 гола)

 

Амарилдо Тавареш да Силвейра е друг представител на Страната на кафето, направил име в Италия през 60-те години на миналия век. За разлика от Алтафини, той няма италиански произход и не знае предварително езика, но иначе началните му стъпки във футбола са подобни – започва във Фламенго, играе пет години в Ботафого, а през 1963 година е привлечен в Милан.

 

На „Сан Сиро“ Амарилдо изкарва 4 сезона, след което продължава кариерата си на Ботуша, но в съставите на Фиорентина и Рома, преди да приключи с футбола във Вашку да Гама. Когато пристига в Милано през 1963 година, сънародникът му Жозе Алтафини вече е звезда в редиците на „росонерите“ и тифозите на „Дявола“ се надяват, че и Амарилдо ще се адаптира по подобен начин, още повече, като се има предвид, че пристига със самочувствието на световен шампион – през 1962 г. Бразилия печели втората си световна купа, а на турнира в Чили Амарилдо (попаднал в състава на мястото на контузения Пеле) бележи три гола, включително за 1:1 срещу Чехословакия във финала, който „кариоките“ взимат с 3:1 (3).

 

За жалост на привържениците Амарилдо, за разлика от Алтафини, не успява да разкрие пълния си потенциал, а Милан като цяло (след триумфа за КЕШ през 1963 година) не изживява най-силния си период. За 4 сезона на „Сан Сиро“ Амарилдо успява да спечели само един трофей – Купата на Италия през 1967 г., - и с общо 38-те си гола дори не се доближава до Алтафини, отбелязал 34 пъти още в дебютния си сезон. Не се оправдава и друго очакване – че Амарилдо и Алтафини ще успеят да сформират ефикасен нападателен тандем, даже става точно обратното – именно неразбирателство между двамата е една от основните причини за напускането на Алтафини през 1965 година. Две години по-късно Амарилдо също си тръгва от „Сан Сиро“ и преминава във Фиорентина, където успява да стане шампион през 1969 година.

Прочети 'Милан има нужда от Ралф Рангник'

Леонардо (периоди: 1997-2001, 2002-2003, атакуващ халф/втори нападател, 124 мача/30 гола)

Настоящият спортен директор на ПСЖ има два периода и общо пет сезона в Милан, като по-успешни са първите му четири, от 1997-ма до 2001 година.

 

Леонардо пристига от ПСЖ през лятото на 1997 г. за сумата от 8,5 млн. евро и в началото играе изнесен на левия фланг. През първите си четири сезона на „Сан Сиро“ той определено е титуляр, а позицията му постепенно се променя и вместо като ляв халф/крило започва да играе зад нападателите, като плеймейкър (или trequartista, какъвто е италианския термин). Именно на тази позиция Леонардо разкрива напълно своя потенциал, а най-силният му сезон с червено-черния екип е 1998/99, когато става шампион – Милан на Алберто Дзакерони печели титлата само с точка повече от Лацио. Ролята и заслугата на Леонардо са ключови – той отбелязва 12 гола в 27 шампионатни мача, а „росонерите“ печелят първенството след силна финална серия, включваща 7 победи в последните 7 мача. Всъщност забележителното за този сезон е тактическата промяна, направена от Дзакерони в края на първия полусезон – треньорът променя дотогава използваната схема 3-4-3 в полза на тактическа подредба 3-4-1-2, като именно Леонардо влиза в ролята на №10, плеймейкъра, връзващ играта зад изнесените напред Бирхоф и Уеа. Това решение се оказва решаващо в битката за титлата, а Леонардо изиграва още два сезона, преди да премине в Сао Пауло през 2001 година.

 

Две години по-късно „кариоката“ се завръща на „Сан Сиро“ и въпреки че влиянието му е ограничено, а минутите му още повече (изиграва само 5 мача, 4 от които в турнира за Купата), успява да спечели Купата на Италия за сезон 2002/03 – последния в спортната кариера на Леонардо Нашименто де Араужо.

 

-   -   -

Но престоят му в Милан не приключва с края на кариерата му, защото впоследствие става технически директор, а от лятото на 2009 г. и треньор на „росонерите“. За разлика от периода му като играч, този на треньорската скамейка не е удачен и той си тръгва по взаимно съгласие още през май 2010 година. Леонардо напуска окончателно клуба, но не и града, защото през декември 2010 г. е назначен за треньор на Интер, където също не успява да се справи достатъчно добре, макар да печели Купата на Италия – първият му и засега единствен трофей като треньор.

Сержиньо (период: 1999-2008, ляв бек/халф, 281 мача/24 гола)

Сержио Клаудио дос Сантош се оказва едно от най-добрите бразилски попълнения на Милан, прекарва девет сезона, изиграва 281 мача и в крайна сметка приключва кариерата си на „Сан Сиро“.

 

Преди да акостира в Милано Сержиньо играе в няколко бразилски клуба (последно в Сао Пауло), а началото на Апенините не е лесно – той не е титуляр и най-често влиза от скамейката, макар и в повечето случаи като първа смяна. Нещата за него се променят на 11 май 2001 година, когато Милан разнебитва градския си съперник Интер с 6:0, а над всички в мача е Сержиньо, който се отчита с гол и три асистенции. След това кариерата му тръгва нагоре, а с всеки изминал сезон той играе все повече и повече. Сержиньо става важна интегрална част в един от най-силните състави въобще в историята на Милан и успява да спечели всичко възможно на клубно ниво – Купата на Италия (2003), Серия А (2004), два пъти ШЛ (2003, 2007), Суперкупата на Италия (2004), Суперкупата на Европа (2003) и Световната клубна купа (2007). На финала в ШЛ през 2003 година срещу Ювентус, Сержиньо е един от изпълнителите на дузпи и успява да отбележи първия от трите точни за Милан удара, с което помага на тима си да вдигне шестата си ШЛ.

 

Две години по-късно съдбата се обръща и бразилецът е един от пропусналите 11-метров удар на финала срещу Ливърпул, но през 2007 г. той отново е на европейския връх след успех срещу Ливърпул. Със своите 281 мача за Милан Сержиньо е под №3 във вечната ранглиста, що се отнася до броя изиграни от бразилци мачове, като само Кака (307) и Дида (302) записват повече участия от него. Докато е част от Милан, бразилецът става известен с прякора си „Конкорда“, заради бързите си и постоянни включвания по левия фланг на атаката (4).

Прочети 'ТАЙНАТА'

Дида (периоди: 2000-2001, 2002-2010, вратар, 302 мача)

По подобие на Леонардо и Нелсон де Жезус Силва, както е пълното име на Дида, прекарва два периода в Милан. За разлика от плеймейкъра обаче, при Дида по-успешен e вторият, който се оказва и един от най-силните в цялата история на червено-черния клуб. Именно в тези години високият 1,96 м. вратар има шанса да играе с феноменални футболисти като Кака, Шевченко, Пирло, Малдини, Неста, Индзаги, Креспо, Зеедорф, Кафу, Гатузо, Сержиньо и успява да спечели всичко възможно както на клубно, така и на национално ниво – Дида става световен шампион през 2002 г. (макар че не записва нито минута на Мондиала в Корея и Япония), печели два пъти Купата на конфедерациите (2003, 2005) и веднъж Копа Америка (през 1999 година, макар че тогава не е част от Милан).

 

Считан за един от най-добрите вратари на своето поколение, Дида печели наградата на FIFPro за вратар №1 за сезон 2004/2005 (в онази единасейторка има общо петима играчи на Милан) (5), става първият бразилски вратар, номиниран за Златната топка, има седем номинации за вратар на годината от Международната федерация за футболна история и статистика (IFFHS) и е един от едва десетимата футболисти, печелили Шампионската лига и Копа Либертадорес (6). IFFHS определя Дида за най-добрия бразилски вратар и за шестия най-добър вратар в света за XXI век (7), а той се нарежда и като един от най-добрите в Бразилия за всички времена, в компанията на легенди като Маркос, Рожерио Сени, Клаудио Тафарел и Жилмар. Дида е известен с многото си прякори („Синята стена“, „Свети Дида“, „Кралят на дузпите“, „пантерата Багира“, „Адмирала“, но и „Катастрофата“) както и с това, че е един от най-добрите, що се отнася до спасяване на дузпи.

 

Като всеки вратар, понякога и той допуска груби индивидуални грешки, а една от най-забележителните e в мач срещу Лийдс на „Елънд Роуд“ – Дида първоначално успява да парира силен далечен удар на Лий Боуйър, но топката тупва в неравност на подгизналия терен и се озовава в мрежата, а Милан губи с 0:1. Въпреки това бразилецът ще бъде запомнен като един от най-добрите вратари на своето поколение и един от най-титулуваните играчи, както на клубно, така и на национално и индивидуално ниво.

 

С това първата част на статията за великите бразилци, играли за Милан, приключва. Преглед на останалите осем имена ще направим във втората серия на материала, където ще видим как се представят с червено-черния екип играчи като Ривалдо, Кака, Роналдо и Роналдиньо.

(1) Reuters, Brazil's 1970 winning team voted best of all time, 9 July 2007, available at: https://uk.reuters.com/article/uk-soccer-world-best/brazils-1970-winning-team-voted-best-of-all-time-idUKL0988846220070709 (accessed 26 June 2020). Във въпросната анкета Милан, версия 1989/90, всъщност е класиран на четвърто място, но първите три отбора са национални – Бразилия '1970, Унгария '1953 и Нидерландия '1974.

(2) AC Milan.com, Hall of Fame Players, #9Jose Altafini, n.d., available at: https://www.acmilan.com/en/club/hall-of-fame/players/altafini (accessed 26 June 2020)

(3) Любопитен щрих е, че на същия световен шампионат, Чили 62', Жозе Алтафини играе за Италия, тъй като, според тогавашната практика, в бразилския национален отбор не викат играчи, състезаващи се в клубове зад граница. Четири години по-рано, на световното в Швеция, Алтафини играе за Бразилия, но след това преминава в Милан и от 1961 година на национално ниво е част от „Скуадра Аздура“ – ситуация, която пък не би била възможна днес, заради регулациите на ФИФА относно правото на всеки играч да играе само за един национален отбор.

(4) La Gazzetta Dello Sport, (Archivio Storico), Super Serginho, 9 February 2000, available at: http://archiviostorico.gazzetta.it/2000/febbraio/09/Super_Serginho_ga_0_0002096478.shtml (accessed 26 June 2020)

(5) FIFPro (World Players Union), FIFPRO WORLD XI 2004/2005, 20 December 2013, available at: https://web.archive.org/web/20140701201129/https://www.fifpro.org/en/award-history/fifpro-world-xi-2004-2005 (accessed 26 June 2020)

(6) Rec Sport Soccer Statistic Foundation (RSSSF), European Champions League and Copa Libertadores Champions, last updated 5 December 2019, available at: http://www.rsssf.com/players/eclcopalib.html (accessed 26 June 2020)

(7) International Federation of Football History & Statistics (IFFHS), The World‘s best Goalkeeper of the 21st Century, Ranking (2001-2011), 7 February 2012, , available at: https://web.archive.org/web/20120208195541/http://www.iffhs.de/?d85ff8b00388f05e91a01bccdc4205fdcdc3bfcdc0aec70aeedb883910 (accessed 26 June 2020)

хареса ли ти статията ?

'последвай' автора !

Пълен боклук :(Не особено...СредноДа, донякъдеДа, много!
Брой посетители:

Мнението ТИ е важно !

Коментирай, сподели

Новите неща директно
в пощата ти !

Футболни анализи | МисляФУТБОЛ

Футболни анализи | МисляФУТБОЛ

харесваш ли ни,

черпи една бира  :)

FUN 
FACT !

follow us  >

  • mislqFUTBOL at Instagram
  • mislqFUTBOL at Twitter
  • mislqFUTBOL at YouTube
103462909_4092336437473849_3811584340719