Футболно дълголетие - с възрастта страстта към играта нараства
публикувано на 11 Юли, 2019 / Четеш за 19 минути
Когато говорим за футбол, в съзнанието ни винаги изникват млади и атлетични хора, обикновено между 18 и 35 години, които с лекота изминават разстоянието по дължина и ширина на игрището и в един момент, след този праг тялото им се изтощава и вече се усеща, че нямат същите физически показатели, за да издържат по 90 минути на терена. Тогава настъпва т.нар. футболна старост, периода преди да окачат бутонките. За
някои футболисти обаче тези граници са илюзорни, а те с лекота достигат върховете и над 35, че някои от тях дори над 40-те си години. Разбира се, вратарите поради по-малкия периметър и по-ограничената физическа работа са по-издръжливи, но все пак има и случаи на велики полеви играчи, които са се задържали на високо ниво до почти четвъртото си десетилетие.
Първото име, което ми идва на ум е Паоло Малдини, велик капитан на Италия и Милан и един от най-стабилните централни защитници за всички времена. С емблематичният номер 3, защитава цветовете на тима от Сан Сиро в продължение на цели 24 години, през половината от тях носи капитанската лента. Малдини прекарва цялата си кариера в Милан, като понякога е използван и като ляв бранител, роля, която изпълнява с не по-малък успех, макар и да е малко непривична за него. За това време изиграва над 900 мача с любимата фланелка и отбелязва 30 гола, като заради високия си ръст (186 см.) е сериозна заплаха при центриранията в наказателното поле на съперника.
Паоло държи един много престижен рекорд – той е футболистът с най-много мачове в Серия А – 647 и ги постига само с един отбор. Сред отличията, които е вдигал са 5 купи във всеки един от следните турнири: Шампионската лига, Суперкупа на Европа и тази на Италия. Той е 7-кратен шампион на Италия и веднъж носител на Купата на Италия. Син на легендарния защитник и треньор на Милан - Чезаре Малдини, може да се каже, че Паоло е закърмен с футболните качества, които го правят една от иконите на Милан – борбеност, стабилност, спокойствие, интелигентност, техника и непробиваемост.
Всъщност няма рецепта за величие – това ни доказва Паоло Малдини. Той залага на любовта към футбола, обича го толкова много, че влага сърцето си в него. Води и изнася топката сякаш преподава в университет – с такава отговорност и прецизност, че не ти остава друго, освен да гледаш мълчаливо. Вещ е в отнемането на топката, предугажда умело ходовете на съперника и никой финт не може да е твърде труден за разгадаване за него.
Умее да се позиционира в опасна близост до противниковите играчи, но без да ги фаулира, обикновено близостта му ги кара да грешат. Разбира се, фауловете също не са му чужди, но не е груб играч. Знае как да принуди нападателя да сгреши, има авторитетно присъствие на терена и духа му се усеща, а уважението към него е неизбежно. Той знае как да свърши работата си, но не защото го е заучавал, просто е изключително интелигентен и има уникален усет към играта. Тази му интелигентност прави лесно да се адаптира към различните схеми и да схваща бързо изискванията на треньорите, така че да бъде решаващата фигура във важните моменти.
Освен незаменим в защитна фаза, той бързо се включва в нападение, като при корнерите нерядко е сериозна заплаха за вратата. Често е търсен специално, част от заучени положения, като успява с лекота да надскочи колеблив съперник и да забоде с глава решаващ гол. В други случаи сваля майсторски с глава, за да може съотбоник да прониже вратата на опонента. Дори когато атаката е неуспешна обаче, Малдини е способен бързо да се върне и да предотврати опасна контраатака и така да успокои страстите на терена. А спокойствието и класата му доста пъти спасяват от загуба отбора му, който винаги знае, че ако се опре на своя капитан, няма да сбърка.
В продължение на 14 години с гордост защитава цветовете на родината си (8 от тях като капитан), като участва на общо 7 големи първенства – 4 световни и 3 европейски. Записва 126 мача за „скуадра адзура”, но не успява да спечели голям трофей с Италия, играе 2 финала - на славния за нас Мондиал 1994 г. срещу Бразилия и през 2000 г., на европейското срещу Франция, но губи и двата.
До 2009 г. е футболистът с най-много участия за страната си, рекорд, подобрен от съотборника му Фабио Канаваро, но друго негово върхово постижение си остава и до днес неподобрено – цели 74 пъти е извеждал „скуадрата” с капитанската лента. В знак на признателност и почит Милан вади от обръщение фланелката с номер 3. Прекратява кариерата си на 41 години през 2009 г. Често е определян за най-добрият защитник в историята на футбола.
Като говорим за велики футболисти-дълголетници задължително е да споменем друг голям играч – Райън Гигс. Уелският магьосник е стожерът на Манчестър Юнайтед в продължение на 23 години, а преди това още 4 в юношеския отбор. Той играе през цялата си кариера на „Олд Трафорд” и е един от най-обичаните и почитани играчи на отбора.
Гигс е смятан за един от най-добрите играчи по крилото, отличава се с отлична техника и бързина и е истинска фурия на фланга. За Юнайтед има общо 963 мача, в които е вкарал над 100 гола, забележителна статистика за атакуващ полузащитник. Райън Гигс е известен с джентълменското си поведение и е уважаван както от съотборници, така и от противници, рядко получава картони и е пример за спортсмен на терена.
Легендарният халф понастоящем е най-успешният футболист в историята на английския футбол с 36 спечелени трофея. Макар и да е родом от Уелс, Гигс израства в манчестърско предградие, което предопределя началото на кариерата му да е в местен отбор, но противно на очакванията, започва като юноша в Манчестър Сити. Впоследствие е привлечен при „червените дяволи”, където започва неговата футболна приказка.
James Adams, Giggs PL trophy, size, CC BY 2.0
Гигс печели две последователни награди за най-добър млад играч на Висшата лига (1992 и 1993 г.), той е първият с такова постижение, след това го повтарят Роби Фаулър и Уейн Рууни. Халфът е част от отбора, спечелил великия требъл през 1999 г. (Висша лига, ФА Къп и ШЛ), но всъщност има и още две купи, които са добавени във витрината същия сезон – Суперкупата на Европа и Междуконтиненталната купа. Той е единственият футболист, отбелязал гол във всеки един сезон на Висшата лига от създаването ѝ до края на кариерата си. В края на 2009 г. е определен единодушно за футболист на десетилетието на Юнайтед, бидейки важна част от всеки един състав на отбора през тези 24 години.
Печели 13 пъти титлата на Англия, 2 пъти Шампионска лига, 4 пъти ФА Къп, 10 пъти Къмюнити Шийлд и по веднъж Световното клубно първенство, Суперкупата на Европа и Междуконтиненталната купа. Както споменахме Гигс отбелязва над 100 гола, по-точно 114, което го прави най-резултатният играч, който не е нападател за всички времена, той отбелязва и най-бързия гол за „дяволите” – още в 15-тата секунда на мача срещу Саутхемптън през 1995 г. В кампанията 2013-14 става футболистът с най-много срещи и в ШЛ – 151, рекорд, който се задържа само един сезон, преди да бъде подобрен от Шави, но все пак твърде престижен, за да бъде пропуснат.
За националния отбор на Уелс изиграва 64 мача за 16 години (1991 - 2007 г.) и отбелязва 12 гола, като е най-младият дебютант за „драконите”, а от 2004 г. е капитан на отбора. В детските си години е бил капитан на Англия, но впоследствие избира да играе за родината си, единствено през 2012 г. участва с екипа на Великобритания на Олимпийските игри в Лондон, където носи капитанската лента и изиграва 4 мача с 1 гол.
Прочети 'Антонио Валенсия - краят на едно десетилетие'
Още докато играе става помощник-треньор на сър Алекс, а през пролетта на 2014 г. е временен старши-треньор на Манчестър Юнайтед на мястото на Дейвид Мойс, когото заменя до края на сезона (извежда отбора до 7-мото място), а след края на сезона е назначен Луис Ван Гаал, като Гигс остава в щаба до 2016 г.
Прекратява активната си състезателна кариера през 2014 г., на 41-годишна възраст, а фланелката с номер 11 остава неговата емблема. През миналата година застава начело на мъжкия национален отбор на Уелс, който води към второ поредно класиране на европейско първенство, като до момента в група с Дания и Ейре отбора се представя с променлив успех.
Ако преминем на американския континент за малко, веднага се сещам за един колос в защитата и полузащитата на Интер и Аржентина – Хавиер Санети. Той е роден в Буенос Айрес и започва кариерата си в местния Талерес, където изпъква като юноша с борбеността, силата, подвижността и неутолимата си енергия. Не след дълго, само след един сезон е забелязан от гранда Банфилд където в продължение на две кампании е основен играч, за да дойде трансфера в отбора на живота му – Интер Милано.
За „нерадзурите” играе в продължение на 19 години, изиграва 857 мача с 12 гола и е капитан на отбора в 15 от тях. Пупи, както го наричат в родината му, има способността освен да спира противниковите играчи, също и да ги преодолява с лекота и маневреност, включвайки се от защита в нападение. Друг негов прякор е трактора. Санети е с италиански корени, но винаги е бил горд с аржентинското си потекло.
Отхвърлен като юноша от Индепендиенте, той започва от втора дивизия с Талерес, но знае, че рано или късно ще стигне върховете ѝ. Докато през 1994 г. големите Ривър Плейт и Бока Хуниорс го искат в редиците си, той изчаква търпеливо шанса си да пробие в Европа. Той идва още на следващата година, когато скаутите на Интер са впечатлени от уменията му на терена. Любопитно е, че Санети е първата покупка на президента на нерадзурите – Масимо Морати. Той управлява с едно прекъсване (от 2004 до 2006 г.) от 1995 г. до днес.
С Интер печели Купата на УЕФА през 1998 г., а един от головете на финала е негов - топовен изстрел извън наказателното поле. Носител е на всяко от следващите отличия по 2 пъти - титлата, Купата на Италия и Суперкупата. Макар и да го наричат Трактора, Санети е познаван с любезното си отношение на терена, понякога е обвиняван в мекушавост, но тя не е негов ущърб защото неговите постоянство, надеждност и стабилност носят спокойствие и увереност на неговите съотборници. Неговата типична позиция е на десния фланг на защитата, но често е използван и в средата на терена. След привличането на Майкон, Хавиер минава в халфовата линия. Впечатляващото при него е погледът и вродената му игрова интелигентност – той винаги знае къде отборът има нужда от него и кога да се намеси.
Тъй като е джентълмен винаги се старае да не контузи съперник и действа чисто, но това изобщо не му пречи да се намесва ефективно. В повечето случаи след атрактивни пробиви на противников футболист и неуспешни шпагати на негови съотборници, именно Санети се оказва непреодолимата преграда пред нахлуващия играч. С хитрост, опит, идейност и спокойствие, аржентинската стена може да спре похода дори на най-техничния играч. Преместването му в по-предни позиции всъщност е лоша новина за съперниците, защото обикновено не успяват да преминат центъра или дори да го направят, той ще ги догони и пак ще им отнеме топката. Включванията му в атака почти винаги вещаят опасност, дали с дрибъл, задържане, центриране или пък шут, който обикновено се озовава в далечния на вратаря ъгъл.
Такъв поливалентен играч, непримирим и с неизчерпаема енергия, неизменно притеснява противниците, но и предизвиква възхищението им, заради чистата си и неагресивна игра. Няма как да се сърдиш на човек, който макар и да ти взема топката с лекота, го прави така елегантно и фино, че дори не забелязваш как те е излъгал. А докато се обърнеш той вече е отправил толкова точен дълъг пас и е променил тотално развоя на събитията. Санети е работлив черноработник, но и интелигентен боец, а с годините опитът му го прави още по-ценен и полезен.
Той е втори в класацията за най-много мачове с екипа на миланския гранд след легендата Джузепе Бергоми (758), но е и футболистът, прекарал най-много време на Сан Сиро със „синьочерния” екип.
За „гаучосите”, Санети записва 145 мача и 5 гола, като 17 години носи „небесносинята” фланелка с гордост и чест. Участва на две световни първенства (1998 и 2002 г.), а след контузията на Роберто Аяла през 2002 г. получава капитанската лента. Принуден е да я предаде на своя адаш Масчерано по настояване на тогавашния наставник Диего Марадона.
През 2005 г. извежда Аржентина до финала на Купата на Конфедерациите, загубен от Бразилия. Не е повикан на световните първенства през 2006 и 2010 г., въпреки че и в двете години продължава да е основна част и капитан на Интер и силните му изяви не стихват. През 2009 г. печели требъл с Интер, отново носейки капитанската лента във всички мачове. И Санети, като Малдини и Гигс, се отказва на 41-годишна възраст, а знаковият номер 4 е изваден от употреба завинаги в негова чест.
Football.ua, Gianluigi Buffon Euro 2012 vs England 02, size, crop, CC BY-SA 3.0
Да преминем под вратарската рамка, за да споменем един още активен играч, в момента на 41 години – Джанлуиджи Буфон. Джиджи не е от футболистите, прекарали цялата си кариера в един отбор, но въпреки това 17-те му години в Ювентус го правят една от легендите на клуба.
Започва състезателния си път в един друг клуб, с позабравено величие – Парма, където изгрява през 1995 г. и в продължение на 6 години пази зорко от голове вратата на „дуковете”. В началото на новото хилядолетие закупен от „старата госпожа” за колосалната сума от 52,8 млн. евро, която за дълго време го прави най-скъпият футболист в историята. Изиграва рекордните 641 мача в Серия А, като само Малдини има записани повече.
Печелил е наградата Вратар на годината цели 8 пъти и е определян за един от най-добрите вратари за всички времена. Най-големият му успех е Световната титла с Италия от 2006 г., а другите му отличия са с Ювентус – 9 титли на Италия, 4 купи на Италия, 6 Суперкупи и веднъж титла на Серия Б. Именно мрачният период от историята на „бианконерите” го превръща в една от легендите, защото макар и изпаднали заради наказание, Буфон не напуска отбора и пази със същата страст по пътя обратно към елита. Най-големите индивидуални награди, които печели са призовете на УЕФА през 2003 г. Най-полезен играч и Най-добър вратар и Сребърна топка през 2006 г.
Прочети 'Лев Яшин - вратарят, останал завинаги във футболната история'
Има страхотни рефлекси, хладнокръвие и силен характер, с който сломява многократно опитите на противниковите нападатели да поразят вратата му. Изключително хладнокръвен и стабилен под рамката, но освен това и роден лидер. Бил е капитан, както на националния отбор, така и на Ювентус и е от най-авторитетните личности във футболните среди.
Макар и Буфон да значи клоун (ит. Buffone), представянето му е далеч по-сериозно. Той е важен фактор през всичките си години в Юве и никой не успява да го измести от титулярния състав. Неговата осанка на силен и непоклатим играч е съчетана със стабилност, рутина, отлично позициониране и здрава физика, която често му помага да печели сблъсъците с нападателите на противника. Има котешки рефлекси и въпреки възрастта си сякаш не чувства умора, а напротив – още и още глад за победи и отличия.
С националния отбор на Италия за 11 години изиграва 176 мача, от 2008 г. носи капитанската лента след като е била на ръката на Фабио Канаваро, а от 2013 г. е рекордьор по участия с националната фланелка.
През миналото лято решава да напусне отбора, който го прави световна величина, за да премине във френския ПСЖ, където изиграва добър сезон, но все още не е ясно дали ще му бъде предложено да остане. Наскоро заяви, че все още няма намерение да се отказва от професионалния футбол, така че какво друго ни остава освен да потрием доволно ръце и да зачакаме да видим къде ще го гледаме през следващия сезон (както знаем, Буфон се завръща в Ювентус, бел.ред. ).
Неизбежно и да погледнем в по-далечното минало, където двама от най-великите играчи на поста си са едни от дълголетниците в най-великата игра.
Отново в Италия и отново на вратарския пост, няма как да не си спомним за великия Дино Дзоф. Срещу името му стоят много отличия и титли, но най-престижните са световната и европейската – единственият играч печелил и двете с екипа на „адзурите” и най-възрастният футболист, вдигал световната титла – (!) на 40 години и 4 месеца.
Най-добрите си години Дзоф прекарва в Ювентус, но още в Наполи е станал легенда. Започва кариерата си в Удинезе, където изгрява звездата му и стената на вратата вече е завършена. Минава през Мантова, за да се озове при „небесносините” от Неапол, където се отличава с котешки рефлекси, впечатляващи спасявания (невъзможни дори) - способен сякаш да отгатне посоката на удара, предотвратявайки редица голове. При преминаването си в Ювентус вече е натрупал опит и е зрял играч, рутината му помага в напечените мачове, а очакванията към него са големи, но той ги оправдава, защото освен чисто футболните си качества е и много силен характер.
Дзоф е лидер на терена и извън него, силна фигура, необходима за всеки отбор. Той е роден за водач, винаги поема отговорността в трудни моменти, не се страхува да се пожертва, да се контузи, но няма да избегне умишлено сблъсък. За него преди всичко е отбора, а не индивидуалностите.
Няма как да се случи да бъде колеблив или да сгреши грубо, защото не се разсейва и следи играта през цялото времетраене на мача. Готов е дори за най-неочаквано развитие, което му позволява да е една крачка напред, позиционирайки се по най-добрия начин за запазване на вратата си. Такъв вратар е благословия за всеки отбор, а дори най-неопитната защита се чувства спокойна с такъв колос зад гърба си. Нерядко е покривал грешки на съотборници от ариергарда и е спасявал сигурни голове във вратата си.
С „бианконерите” става шампион 6 пъти и вдига купата на страната 2 пъти. На европейската сцена вдига Купата на УЕФА през 1977 г. и е финалист в турнира КЕШ през 1973 г. и 1983 г. Опазва се от контузии, което го води към 332 мача без прекъсване в калчото, общо 570, което е забележително постижение. Интересно е, че за Италия дебютира срещу България през 1968 г. и в продължение на 15 години защитава цветовете на родината си, като участва на 4 световни първенства (1 световна титла – 1982 г., 1 финал, 2 четвърти места) и на 2 европейски (титла през 1968 г. и четвърто място през 1980 г.). за постигнатото с националите е достатъчно да споменем рекорда му за суха мрежа – 1142 минути. Награден е със златен орден на ФИФА.
В професионалната си кариера има общо над 700 мача, като за националния тим спира брояча на 112. След края на кариерата си, приключила на 41-годишна възраст, се отдава на треньорство и е последователно начело на Ювентус, Лацио, Италия и Фиорентина. През септември 2014 година публикува своята автобиография "Славата трае само един миг" (Dura solo un attimo, la gloria).
- - -
Питър Шилтън е още един от легендарните вратари с дълга и славна кариера. Той е английски вратар, който прави сериозно име с отборите на Лестър и Нотингам Форест, но е и рекордьор с най-много мачове за националния отбор на „трите лъва” - 125. Между 1966 г. и 1997 г. развива блестяща кариера, изпълнена с брилянтни намеси, престижни отличия и сигурност под рамката.
Във времена, когато парите са били само средство за препитание, а идеята и любовта към играта са имали превес, Шилтън оставя история след себе си, ставайки известен като абсолютно непробиваема стена, само той и Фабиен Бартез са успявали да запазят мрежите си сухи на световно първенство в 10 поредни мача, а освен това Шилтън и до днес е с най-много официални мачове в света – 1390. С Форест е двукратен носител на КЕШ, шампион на Англия, носител на Суперкупата на УЕФА и Купите на Лигата и ФА Къп. Интересен факт е, че има един-единствен гол в кариерата си и той е отбелязан за Лестър срещу Саутхемптън през 1967 г.
Шилтън на Евро '80
Сред качествата, които го отличават са постоянството и хладнокръвието. Той не трепва дори от най-опасния нападател пред себе си, ето защо много малко атакуващи играчи са успявали да го предолеят 1 на 1. Макар и да не е играл в грандове на английския футбол, Шилтън успява да изпъкне и да намери своята ниша на величие, което го прави още по-стойностен играч. Разбира се, като имаме предвид, че Нотингам по онова време е бил гранд, но не от ранга на Манчестър Юнайтед и Ливърпул.
Питър Шилтън никога не е бил изкушаван от материалните блага, той е от старите футболни романтици, които смятат рамката за свой подслон, мрежата за своя завивка, а гредите за своя ограда. Излизайки на терена, Шилтън е пределно концентриран, отдаден изцяло на играта и се превръща в непревземаема крепост, кошмар за нападателите срещу него. Има такова влияние над отбора, че често го ръководи като треньор на терена. При всички тези обстоятелства, както можете да се досетите, единственото важно е да е здрав и да може да играе, нито парите, нито нищо различно от самата игра има значение за него. По мое мнение това е големият фактор за неговия успех и превръщането му в легенда.
Сред присъдените му индивидуални отличия са Европейски футболист на сезона на МОК, 10 пъти част от отбора на годината в Англия (рекордьор), част от тима на века според Асоциацията на английските футболисти, Играч на сезона в Нотингам Форест (1982), Играч на сезона в Саутхемптън (2 пъти – 1985 и 1986), Награда за индивидуален принос, присъждана от английските журналисти (FWA Tribute Award), Играч на годината през 1978 г. в Англия, Офицер на Ордена на Британската империя, член на Залата на Славата в Англия от 2002 г., избран е сред 100-те легенди на английския футбол в класация на британски журналисти през 1998 г.
Изключително постижение е изиграването на повече от 100 мача за пет различни отбора, сред които освен споменатите играе и за Стоук, Саутхемптън, Дарби, Плимут Аргайл, а последните си активни години сменя няколко отбора за кратко време, за да завърши кариерата си в Лейтън Ориент през 1997 г., слагайки край на славната си футболна приказка на 48 години.
- - -
Връщайки се в зората на футбола, няма как да не споменем един гигант в тази велика игра – сър Стенли Матюс. Известен със своето спортсменско поведение и любезни маниери - не получава нито един картон в кариерата си.
Играе като полузащитник и с техническите си умения, съчетани с талант и здрава работа, се превръща в един от най-великите футболисти, не само на Острова, а и в световен мащаб. Изиграва над 700 мача в кариерата си, продължила забележителните 33 години. Започва кариерата си в Стоук Сити и остава там 15 години – от 1932 до 1947 г. За „грънчарите” изиграва над 250 мача и вкарва 51 гола.
Докато успеят да го привлекат обаче, преминават през много премеждия и преследване на баща му, който вече знае какъв талант притежава сина му и, че от него се интересуват отборите на Уулвърхемптън, Бирмингам, Астън Вила и Уест Бромич. Мениджърът на Стоук Том Метър моли баща му да пусне сина си на работа в тима му като момче за всичко на 15-годишна възраст със заплата от 1 паунд седмично, а Матюс започва да играе най-напред за резервите. За отрицателно време привлича погледите към себе си и вече му предричат блестящо бъдеще, а заплатата му скача на максималната надница от 5 паунда седмично (през лятната пауза 3).
Със Стоук печели сърцата с бързите си пробиви и неуловимите си финтове, но печели само титлата на втора дивизия. В Блекпул настъпва върха в неговата кариера, където печели една ФА Къп, веднъж е подгласник, а веднъж е сребърен медалист в тогавашната Първа Дивизия (сега Висша лига). С Англия печели 9 пъти Британския шампионат (годишно състезание между националните тимове на Острова). Сред многобройните му индивидуални отличия са 2 пъти Футболист на годината на спортните журналисти, част е от 100-те легенди на английския футбол в класацията на британски журналисти през 1998 г., също и от отбора на века, определен от Асоциацията на професионалните футболисти. От 2002 г. е част от Залата на славата на Англия. Част е от списъка на легендите на Международната федерация за футболна история и статистика. Удостоен е с Ордена на Британската империя и получава званието „сър”. Печели най-престижното отличие във футбола – „Златната топка” през 1956 г., когато е на (!) 41 години.
Отличава се с бързина, техника и интелигентност. Макар и в далечното минало, кариерата му остава знаменита заради качествата и обичта му към играта, които издигат постиженията му нависоко. Пробива по фланговете, разсича защитата, неуловим за защитниците и неразгадаем за вратарите, Стенли Матюс е един феномен. В главата му има толкова идеи за продължение на една атака, че може да напише книга за играта, толкова добре я разбира. Само му подайте и гледайте, той и топката са най-близки приятели, разбират се без думи.
Смеете се може би, топката и без това не може да говори. Е, на него му е казала всичко. Те са се разбрали предварително и тя го слуша за всичко. Всяко негово намерение към нея е чисто и неподправено - той елегантно я копва в далечния ъгъл или мощно я изстрелва между ръцете на вратаря. Каквото и да си науми, тя го слуша. Изключително рядко се случва да има неточен удар, обикновено щом реши да отправи шут, добре е премислил и преценил всички рискове и последици и топката се озовава точно там, където е било планирано.
А плановете му изобщо не е лесно да ги разгадаеш. Той играе сякаш се наслаждава на много вкусен сладкиш – иска да опита всяка хапка с всеки вкусов рецептор на небцето си. Иска да докосне умело топката във всеки възможен момент и да усети магията ѝ, да я насочи прецизно и да я постави на мястото ѝ – в мрежата на противника. Топката е най-добрата му приятелка, а той – най-верния ѝ другар. За такава любовна история нима може да има пречки? Не, може да има само въздишки на възхищение. Само романтично желание топката отново да стигне до него и той да я обгрижи, както само той си знае, а щом ѝ се полюбува, да я пусне волно на свобода. Тази любовна история с футболен оттенък завършва винаги с красив край – това е най-хубавото в нея, те се обичат и когато са заедно всички са пленени от гледката, а когато са разделени споменът им за моментът заедно те държи опиянен за дълго.
yellow book, Stanley Matthews, size, crop, CC BY 2.0
След нов престой в отбора на сърцето му – Стоук, през 1965 г. за пръв път прекратява кариерата си на 50-годишна възраст. през 1970 г. се завръща за 2 мача с екипа на Хибърниънс и завършва кариерата си в Малта след пет годишен период извън терените. Така увенчава една забележителна кариера, която става емблема за обич, отдаденост и страст към футбола . За националния отбор на Англия между 1934 и 1957 г. изиграва 54 мача с 11 гола, но предвид сложната ситуация и втората световна война, някои мачове не са признати. Освен това има дълго прекъсване, породено от жестоките военни конфликти. Състезава се и за отбора на Великобритания, за който има 2 мача.
Само година след първото му отказване, родината му печели световната титла, а за всички фенове остава копнежа по това да го видят в състава на шампионите, но въпреки това оставя дълбоката си диря в спорта, служи за пример и модел на интелигентен и възпитан футболист.
- - -
Нека завърша с малко примери за български футболисти, които изживяват втора футболна младост. На пръв поглед ми идват на ум все още активни играчи като Георги Петков, който вече 43-годишен защитава цветовете на Славия с капитанската лента и е носител на отличия като за "Футболист №2 на България", "Футболист №3 на България" и четири пъти обявяван за "Най-добър вратар на България".
Братята Веселин и Йордан Миневи, които от новия сезон се завръщат в „А” група с екипа на Царско село на почти 39 години. Веселин, направил име в Левски и част от звездните отбори на „сините” в Европа и близнака му Йордан, който пък прави кариера с вечния съперник ЦСКА и с Лудогорец, се събират за пръв път след началото на кариерите си в Ботев (Пд).
Голмайстор №2 на „А” група за всички времена със 219 гола Мартин Камбуров (само Петър Жеков е с повече – 253) също ще навърши 39 г. през есента, а за уменията му пред гола достатъчно е написано, само ще кажа, че има 5 награди Голмайстор на „А” група и 3 за най-добър нападател на „А” група.
От всичко това мога да отсъдя, че възрастта със сигурност не е порок във футбола, а успехите не се дължат на друго освен на здрава работа, борба, увереност, малко късмет и много тренировки. С огромна любов към най-великата игра, страст и нюх за нея и желание да продължаваш да излизаш на футболния терен въпреки годините, а може би точно заради тях. Защото нали знаете, когато имате голяма любов не се отказвате лесно от нея. Това доказват и големите фигури, които са прекарали десетилетия на футболния терен и продължават да се наслаждават да го правят.
Брой посетители:
Мнението ТИ е важно !
Коментирай , сподели
Помогни на проекта
follow us >
Лев Яшин прекарва цялата си професионална кариера в Динамо (М) !
Печели 5 пъти титлата и 3 пъти купата на страната с отбора
FUN
FACT
Георги Аспарухов има 18 мача и 19 гола в КЕШ и КНК с екипите на Левски и Ботев (Пд)
Освен това е голмайстор на КНК през 1963 г.