СТУДЕНАТА ВОЙНА

публикувано на 15 Ноември, 2020 | Четеш за 6 минути

Пеп Гуардиола – треньорът на Барселона, с неговите сиви костюми и проблемно лице, дойде при мен, изглеждайки притеснен. Мислех, че е добър по това време, определено не Моуриньо или Капело, но добър.

Това бе доста преди да започнем войната си. Бе есента на 2009 година и аз

материал на

Владимир Николаев

( гост-автор )

изживявах детската си мечта. Играех в най-добрия отбор в света и бях посрещнат от 70 000 души на Камп Ноу. Вървях по облаци. Е, може би не изцяло – имаше някакви глупости във вестниците. Аз бях лошото момче и така нататък. Бе трудно да се справя с това. Но все пак – аз бях там. Хелена и децата също бяха добре. Имахме хубава къща в Esplugues de Llobregat и се чувствах напълно зареден.

Какво може да се обърка?

„Хей, ти“ каза Гуардиола - „тук в Барселона сме здраво стъпили на земята“. “Сигурно“, казах аз - „добре“. „Тук не идваме с Ферарита и Поршета на тренировка.“ Кимнах, не се възпротивих в стил - как подяволите колата, която карам те притеснява? Но си помислих „Какво иска? Какво послание ми отправя?“ Повярвайте ми, вече нямам нужда да паркирам хубави коли на тротоара, за да се покажа. Не бе в това въпросът. Аз обичам колите си. Те са моя страст, но усетих нещо зад думите му. Нещо от сорта: „не си мисли, че си толкова специален.“

Аз вече бях разбрал, че Барселона е като училище. Всички играчи бяха добри, нямах никакъв проблем с тях, там бе и Максуел – моят стар приятел от Аякс и Интер. Но честно казано, никой не се държеше като суперзвезда и мислех, че това е странно. Меси, Шави, Иниеста - цялата банда бяха като ученици. Най-добрите футболисти в света стояха там, кимайки и аз не можех да го разбера. Беше абсурдно. Ако треньор в Италия каже „скачай“, играчите питат „Какво?“ „Защо трябва да скачам?“. Тук всички скачаха при всяка команда. Не се вписах изобщо. Но си мислех: „Приеми ситуацията. Не потвърждавай това, което си мислят за теб.“

125254429_5413487048692108_8302046803633

Christopher Johnson, FC Barcelona Team 2011, resize, crop, filter, CC BY-SA 2.0

Така че започнах да се адаптирам. Станах твърде добър. Беше лудост. Мино Райола – моят агент и приятел каза: „Какво не е наред с теб, Златан? Не мога да те позная.“ Никой не ме познаваше, дори приятелите ми, никой. Бях станал скучен, мек, а трябва да знаете, че още от Малмьо имам една философия: Аз бягам в моя собствен коридор. Не ми пука какво мислят хората и никога не съм бил удобен за властващите. Харесвам хората, които минават на червено, ако разбирате какво искам да кажа.

Но сега, не казвах това, което исках. Казвах това, което хората очакваха да кажа. Бях отвратителен. Карах клубното Ауди и стоях там, кимайки, сякаш съм отново в училище, или по-точно - както трябваше да стоя и да кимам, когато бях в училище. Не създавах никакви проблеми на съотборниците ми. Бях скучен. Златан не беше Златан, а това не се бе случвало откакто бях в училище, когато за първи път видях мацки в блузи на Ралф Лорън и почти нацапах гащите, когато ги поканих да излезем. Но все пак, започнах сезона страхотно. Вкарвах гол, след гол, след гол.

Спечелихме суперкупата на УЕФА. Аз блестях. Доминирах. Но бях някой друг. Нещо се бе случило, нищо сериозно, все още. Бях заглушен, а това е опасно, повярвайте ми. Трябва да съм бесен, за да играя добре. Трябва да крещя и да правя сцени. Сега държах всичко това в себе си. Може би така трябваше, с цялото това напрежение. Не знам. Аз бях вторият най-скъп трансфер в историята и вестниците продължаваха да твърдят, че съм проблемно дете и имам проблем с личността, всякакви такива глупости и за съжаление усетих цялата тази тежест – в Барса не се поддаваме, и предполагам исках да покажа, че мога да се впиша. Това бе най-глупавото решение в целия ми живот. Все още ги разбивах на терена. Но вече не беше така забавно. Дори мислех да спра с футбола. Не че щях да наруша договора си, аз съм професионалист. Но загубих забавлението.

Прочети 'Крал Меси в малката страна Месиландия'

И тогава дойде почивката по Коледа. Отидохме в Åre и наех моторна шейна. Когато животът стане еднотипен искам екшън. Винаги карам като маниак. Вдигал съм 325км в час в моето Порше Турбо, оставяйки назад преследващите ме ченгета. Правил съм толкова много простотии, че не искам да се сещам за тях. И сега в планината давах всичко от себе си с шейната, получих измръзвания и изгаряния и си прекарах страхотно. Най-накрая малко адреналин! Най-накрая старият, истинският Златан и си мислех: Защо правя това? Имам пари. Не трябва да се чувствам зле заради треньори идиоти. Вместо това мога да се забавлявам и да се грижа за семейството си. Прекарах страхотно, но не продължи дълго. Когато се върнахме в Испания настъпи бедствие. Не моментално, а бавно. То бе във въздуха. Дойде лек снеговалеж. Сякаш испанците никога не бяха виждали сняг преди и в квартала ни, в хълмовете над Барселона, колите се блъскаха вляво и вдясно и Мино, дебелият идиот – невероятният дебел идиот (трябва да добавя, ако някой ме е разбрал погрешно), измръзна като куче в летните си обувки и леко яке, ме убеди да взема Аудито. Почти свърши катастрофално. Надолу по улицата изгубихме контрол над колата и се блъснахме в каменна стена. Цялата дясна страна на колата бе унищожена. Много хора са се блъскали при лошо време, но никой толкова зле, колкото мен. Спечелих състезанието и по катастрофи и доста се смяхме с това. И всъщност понякога се чувствах като себе си. Чувствах се добре. Но тогава Меси започна да говори.

Меси е страхотен. Невероятен. Не го познавам много добре. Ние сме много рзлични характери. Той е дошъл в Барса на 13 и е възпитан с тяхната култура. Той няма проблеми с тази училищна простотия. В отбора играта се върти около него, което наистина е естествено. Той е брилянтен, но сега аз бях дошъл и вкарвах повече от него. Той отиде при Гуардиола и каза:

„Не искам да играя на дясното крило повече. Искам да бъда в средата.“

Там бях аз. Но на Гуардиола не му пукаше. Той смени тактиката. Преминахме от 4-3-3 на 4-5-1 с мен на върха и Меси зад гърба ми, оставяйки ме в сянка. Всички топки минаваха през Меси и аз не можех да играя своята игра. Трябва да съм свободен като птичка на игрището. Аз съм човек, който иска да прави разликата на всички нива. Но Гуардиола ме пожертва. Това е истината. Той ме заключи там. Добре, разбирам ситуацията му. Меси бе звездата, Гуардиола трябва да го слуша. Но хайде! Аз вкарвах гол след гол в Барса, аз също бях смъртоносен. Не може да адаптира целия отбор заради един човек.

Имам предвид: защо по дяволите ме взе тогава?

Прочети 'РУСКА РУЛЕТКА 2'

Никой не плаща такава сума пари, само за да ме задуши като играч. Гуардиола трябваше да мисли за двама ни и разбира се, настроенията сред управляващите клуба станаха нервни. Аз бях най-голямата им инвестиция в историята и не се чувствах добре в новата формация. Бях твърде скъп, за да не се чувствам добре.

Чики Бегиристайн – спортният директор ме притискаше. Каза, че трябва да говоря с треньора. „Разреши проблема!“ Не ми харесваше. Аз съм играч, който приема ситуацията. Но добре, направих го! Един приятел ми каза: „Златан, сякаш Барса си купи Ферари, но го кара като Фиат“, и аз си помислих - да, това е добър аргумент. Гуардиола ме превърна в по-прост, по-слаб играч. И целият отбор губеше от това. Така че отидох при треньора. Доближих се до него на терена, по време на тренировка и бях внимателен за едно нещо.

Не исках скандал и му казах:...........КРАЙ на ПЪРВА ЧАСТ