Радостта от Футбола

публикувано на 22 Февруари, 2021 | Четеш за 7 минути

Това е първият ми материал от до-о-о-о-оста време, надявам се ще ми простите ако стилът ми е леко 'ръждясал' или пък неособено лесен за четене...

 

Измежду всички примамливи срещи през изминалите дни (започнах да го пиша току-след финала за суперкупата на Испания бел.авт.), си направих услугата и

материал на Владимир Трифонов

сякаш непопулярния избор да гледам полуфинала Атлетик (Б) – Реал и финала на СуперКупата на Испания и това ми решение ме направи истински щастлив!

 

Какво толкова се случи, че съм така вдъхновен...? Освен традиционно учудващото – коравите баски удържаха поредни победи срещу двата хегемона на страната (и двата мача бяха доста приятни за гледане, безспорно), нещо друго ме докосна истински и надълбоко. Но ми се иска да започна по-отдалеч . . .

Какво се случва в днешно време във футбола?

 

Какъв е стимулът и реалността на ФЕНЪТ, интересуващ се от играта?

 

Не знам и не мога да говоря за всеки един от вас (може би вие ще споделите в коментарите) и не претендирам за меродавно мнение, просто ще споделя своето такова: в момента фенът е изключително, прекалено и дори мъчително пре-задоволен. Мачове има 'под път и над път', на обед, следобед, вечер, даже и през нощта... Най-популярните отбори играят през 3 дни почти цял сезон – таман страстите се уталожат от единия мач, идва време за следващия, всички мачове са важни, всички присъди са категорични ('той не става за треньор' , 'какво крило е този' и т.н.), нямаме време дори да помислим за момент за представянето на дадените отбори/играчи, камо ли да влезем в детайли и да разсъждаваме за причини и прочие. Нямаме време, следващия мач почва след няколко минути, „дай да видим съставите , как може да пусне Погба/Вернер/Иско/Соу/!?!?“....

 

Като лека скоба – това още повече се засили през времената на lockdown-заради-знаете-кое – понеже феновете не могат да са на стадиона, разреждаме програмата и буквално по цял ден предаваме мачове. Разбира се, някои федерации са по-'виновни' по казаното горе от други. Накратко казано, футбола (по-точно футболната индустрия) влиза във fast-food линията на почти всичко в животите ни – постоянно бълване на продукция, постоянна ангажираност (да залеем потребителя с количество, толкова много, че той да не успее дори да се замисли за качеството).

И разбира се, щом представяме Алфа, трябва да споменем и Омега-та, те не могат да съществуват една без друга...

 

Омега-та тук сякаш трябва да е изборът. Изборът, който аз/ти/всеки фен правим във всеки един момент – дали и доколко да е въвлечен във водовъртежа! Можеш просто да спреш телевизора, нали? Просто се изключваш от 'матрицата' и оставаш с (примерно) един изгледан мач днес. Можеш ли, когато след вече проследения доста симпатичен мач те чакат Ливърпул-Юнайтед и дерби д'Италия...?*

 

Честно казано, аз лично не успявам много добре, консумирам мачове в промишлени количества, най-често докато правя и нещо друго паралелно – състави, играчи, голове, резултати и всичко друго ми се омесват в неуправляема каша в главата, заедно с другите ангажименти в живота ми... Но може би си е мой проблема, „дръпни го тоя шалтер бе, Владе“!

Прочети '25 години от случая "Босман"

thumbnail.jpg

Там някъде, в безкрайния поток мисли, породен от сменатите по-горе мачове, ми се прокрадна въпроса – КЪДЕ (по дяволите) ОТИДЕ РАДОСТТА ОТ ФУТБОЛА ??

 

Сякаш я загубих някъде по пътя... И виждам същото в отборите (може би съм просто черноглед, забелязвайки само подобното) – вече няма люти, безумно динамични мачове (и отбори), в които да 'изядеш' съперника, вече опитваме да го надхитрим с минимално усилие и да минимизираме щетите. Почти всеки отбор, след като поведе с 1-2 на нула намалява оборотите, 'прибира' около собсвеното наказателно поле и опитва да 'приспи' мача (програмистка шегичка: Hello, Mou-World!). След всеки двубой, мантрата по интервютата на треньори и играчи е 'мислим за следващия съперник' , 'подготвяме се за сряда/събота' и т.н. , почти не виждам някой да се израдва, ама истински, на току-що постигнатото.

 

Още едно болезнено измерение на това са ми самите съвременни гладиатори – съгласили се (забележете, не казвам 'принудени' – всеки сам си избира съдбата!) да се подложат на убийствените натоварвания. Вече всеки от средно европейско ниво нагоре (че даже нашите ефбет лига 'професионалисти') е част от месомелачката, играе по 2 мача седмично, спазва поведение извън терена (режим, цензура на поведение и постове в соц. мрежите), абе... една доброволна пълна програмираност на живота. В този ред на мисли, но и леко встрани, за стимул на мисленето препоръчвам 2&200 подкаст и 'Прекрасният нов свят' на Олдъс Хъксли (написана доста преди Оруел да ни подари '1984').

 

 

 

И пак да отдадем честта на омегата - благословени да са изключенията, които оцветяват пейзажа. Сигурен съм, всички си имаме 1-2-3 отбора и/или играча, които просто НИ КЕФЯТ да наблюдаваме и някакси лекичко отвътре ни се иска да успяват (Брайтън, Аталанта). В тъмни времена и настроения (като сегашното ми), това са 'кукичките' които успяват да ме издърпат обратно при моята най-ранна любов и да не ми позволят да се разлъча твърде много и да изложа на фундаментален риск отношенията ни...

 

В свят на луди, нормалните биват считани за такива... Преди малко се чухме и имате много поздрави от чичо ви Марсело Биелса, каза че до 3 години Лийдс вземат ШЛ!!!

И така, къде отиде или къде Е радостта от футбола ?

 

Мачът беше самият финал на СуперКопа де Еспаня (може и въобще да не се казва така, но ми хрумна сега и ми звучи твърде яко, за да не го напиша) – Барса и Атлетик Билбао! Знаете какво стана – доста интересен и динамичен мач, 2 добри отбора и т.н... в крайна сметка типичният баск Иняки Уилямс вкара супер-гол в продълженията и с това спечели СуперКопата за отбора си. И тогава се случи: начина по който тези момчета (и треньора) празнуваха, това беше НЕЩО! Вижте го в очите им, те са наистина щастливи в тези моменти

Това толкова много ме зареди, върна ме към изконното, към фактическата първопричина да се запаля по тази игра. Ще отида и по-далеч – не е ли целта на повечето ни действия (без значение дали говорим за ядене на шоколад или инвестиции на борсата) да ни донесат те радост? Изживяването на радостта на други хора, към които нямам абсолютно никакво отношение и връзка (както в случая) ме направи неизмеримо по-щастлив. Всъщност самият факт да видя (понеже аз реално не съм празнувал с 'колегите' футболисти) как те изживяват радостта си е спусъкът, който ме докосна. УНИКАЛНО!

 

Защото радостта май не е много на мода в днешният свят и общество, твърде много бързаме, че задачите са 100, а време няма... И когато някой толкова искрено и инстински изживее такъв момент, превръща се в събитие с голяма сила и сякаш не можем да му попречим да ни 'зарази'.

Нека отида още една идея по-далеч (последно, обещавам) – което видяхме горе е радостта от резултатите (мачове са играни, съперници са победени, купата е бяло-червенааа але-алееее...). Другото нещо обаче за мен е още по-ценно: радостта от процеса! За да стигнеш до своеобразния връх който е всяка купа, минаваш през множество мачове и безброй тренировки и прочие всичко друго от живота на съвременния футболист. И ако ти самият (футболисте) не обичаш целия този процес, всяка крачка от него (дори най-трудните), а единствената ти цел и щастие са тези моменти на триумф, ти съвсем няма да си особено щастлив човек по принцип...

 

Затова поставям радостта от процеса на най-високото стъпало, тази към която се стремя в нещата от моя живот (съвсем невинаги постигам) и тази, която пожелавам на всеки един, четящ този материал!!!

Прочети 'Сънят на малката птица'

thumbnail.jpg

Разбира се, за да съм аз, няма как да завърша позитивно... :) Пак към омегата – не мога да не си мисля, че ако логичното беше станало и Барса бяха победили, тази купа ама съвсем нямаше да им е толкова ценна на витрината и на сърцата. Макар да не са печелили нищо от вие-ще-кажете-колко месеца, усещането щеше да е като за отметнато задължение, а самия трофей щеше да се изгуби в многобройната колекция. Представям си вялото им евентуално празнуване, което нямаше много да се различава от посърналото лице на Бускетс, което прие статуетката за второто място...

 

Даже не си и представям какво е в главите на тези толкова изнурени играчи (и хора), всеки сезон се целим в требъл, като домашен дубъл и отпадане на 1/8 финал в ШЛ (примерно) се определя почти като провал.

(да се чете като рап-римичка) Но да са живи и здрави,

другите не могат да му сторят т'ва, коет' човека сам си прави!

 

 

 

 

 

 

 

 

* за ловците на факти – тук става дума за неделята, 17 Януари, 2021 :)

хареса ли ти статията ?

'последвай' автора !

Пълен боклук :(Не особено...СредноДа, донякъдеДа, много!
Брой посетители:

Мнението ТИ е важно !

Коментирай, сподели

Новите неща директно
в пощата ти !

Помогни на проекта

patreon-icon-png-29.png

follow us  >

  • mislqFUTBOL at Instagram
  • mislqFUTBOL at Twitter
  • mislqFUTBOL at YouTube
103462909_4092336437473849_3811584340719
FUN 
FACT !