Нашето си е наше,
чуждото е . . .  общо

публикувано на 11 Февруари, 2022 | Четеш за 7 минути

В днешния свят на културно многообразие и свободно придвижване, едно от нещата, които не спират да се променят, е обществото. Ако до преди няколко десетилетия чужденците са били рядкост в България, а на представител от африкански или азиатски произход се е гледало като на екзотика, то за по-новите поколения (особено родените в ерата на демокрацията) това е нещо нормално.

материал на

 Ивайло Младенов

Футболът не прави изключение. От дебюта на Вив Андерсън (първият чернокож национал на Англия) през 1978 до сега са изминали едва няколко десетилетия, но играчи като Рахим Стърлинг, Ашли Коул, Сол Кембъл, Рио Фърдинанд, Иън Райт, Дейвид Джеймс са оставили сериозна следа с екипа на „трите лъва”. Националните гарнитури на Франция и Германия пък са истински пример за мултикултурни общества.

Нашият представителен тим няма как да не бъде засегнат от такива процеси и мнозина от вас си спомнят не само за Марселиньо и Сисиньо, но и за играчи от столичните грандове като Игор Томашич, Тиаго Силва, Лусио Вагнер и Предраг Пажин. Няма как да пропуснем и бившия играч на „Славия” Георги Пашов. Бащата на десния бек е от българската част на Македония, майка му е украинка, но Пашов е тъмнокож, тъй като баба му по майчина линия е от Африка. Истински пример за разнообразие!

Bulgaria-Euro2004.jpg

Чужденците, които са играли с националната фланелка, далеч не са нещо ново или пък непознато преди 1989 г. Първият натурализиран българин е волжкият немец Фридрих Клюд, през 1927 г. Роден в Киев (тогава в Руската империя), след началото на гражданската война там, Клюд се мести в България. Той и съотборниците му от белогвардейския „Галиполи” правят впечатление с уменията си, а самият Фридрих бива привлечен във ФК 13. Там продължава с убедителните си игри и е извикан в състава на националния отбор за срещата с Турция през лятото на 1927 г. Още в средата на първото полувреме обаче, новоизлюпеният национал напуска терена заради възпален апендицит. За съжаление, мачът срещу южните ни съседи е и последен за Фридрих с екипа на България. За сметка на това, животът му се развива повече от добре. По професия финансист, той успява да се издигне до директор на Кредитната банка, а след края на Втората световна война се установява във ФРГ.

Не по-малко интересна е и историята на Карел Буркерт. Макар и роден в унгарския град Уйпещ, вратарят е от чехословашки произход. Докато пази за местния скромен тим, а по-късно и за първодивизионния „Жиденце” (Бърни), Карел често дава смени и в обувната фабрика в град Злин. През 1933 година обаче е забелязан от Ради Мазников и по негова препоръка „Левски” води стража в България. За „сините” записва около 20 мача, а отличните му изяви под рамката му печелят и повиквателна за националния ни отбор. Контролата с Югославия на 1 април 1934 г. е 'бойното кръщене' за чешкия вратар и макар да допуска 2 гола, прави множество спасявания и осигурява победата с 3:2. След мача, колегите от вестник „Спорт” не оставят играта му незабелязана и е обявен за най-добър играч в мача.

Класата му определено прави впечатление на футболната общественост у нас и започва кампания за издаване на българско гражданство на вратаря, за предстоящите световни квалификации с Австрия и Унгария. Типично по български, администрацията ни се бави заради тромавите си процедури и Буркерт се връща в „Жиденице”. Селекционерът на Чехословакия Йозеф Майснер не губи време и го включва в състава за Мондиал ’38. На четвъртфинала срещу Бразилия, Карел дори застава под рамките на вратата, тъй като легендарният Франтишек Планичка чупи ръката си. 

Амадео Клева може би ви звучи като поредния чужденец, който е направил фурор по нашите терени и е облякъл родната фланелка, но не е така. Роден е на 6 февруари 1923 г. в Плевен, в семейството на италианския железопътен строител Джовани Клева. Няколко години по-късно италианецът ще започне бизнес с паметници в столичния квартал Орландовци, а малкият Амадео ще започне да блести с екипа на кварталния 'Победа' преди да премине в 'Левски'. С екипа на 'сините', Клева записва над 150 мача в периода 1942-53 г. на поста ляв бек. Освен че е футболист на тима, (иначе работещият като стругар) Амадео е и състезател в баскетболния тим на столичани.

 

Въпреки спортната си натура и макар да записва 1 мач за „А” националния отбор, 2 за „Б” националния и още 1 за сборния софийски тим, Клева си остава съмнителен за тогавашния режим. Само 2 години след дебюта му срещу Полша, той е обвинен в „икономически шпионаж” и осъден на 1530 дни затвор. От там Амадео Клева излиза с разклатено здраве, интересът от италианския „Милан” вече е изчезнал, а през 1966 година умира в старчески дом в Италия.

thumbnail.jpg
thumbnail-moneyball.jpg

В списъка ни с 'легионери' попада още един състезател на 'Левски' и то доста познат. Ето и неговия разказ:

 


Семейството ми е живяло в Западна Македония в Гърция, непосредствено до границата с Албания. През 40-те години селото им е било опожарено по времето на съпротивата на местните срещу италианската окупация, а след началото на гражданската война, те решават да избягат. Единственият път навън е към някоя социалистическа държава и първоначално родителите ми се срещат в Румъния. Впоследствие се местят в България, където баща ми започва работа, а майка ми – обучението си”.

Това разбира се е разказът на Томас Лафчис, който през 1977 г. вече е част от първия отбор на „сините”. Постепенно той се утвърждава като титулярен страж на Герена, а на 2 юни 1979 г. с юношеския национален отбор играе финал на европейско първенство във Виена, загубен от Югославия с 0:1. Но нека продължим със спомените му.

Само веднъж чух някой да споменава гръцкия ми произход и това бе във връзка с 1/32 финала за Купата на УЕФА през сезон 1978/79, срещу „Олимпиакос”. Преди първата среща отказаха да ми издадат виза за Гърция и едва след намесата на УЕФА успях да отпътувам в последния момент (там обаче пази Стефан Стайков-Заека – бел.авт.). Загубихме с 1:2, а на реванша победихме с 3:1 след продължения. На мача присъстваха родителите ми, които по-късно ми споделиха, че седящите до тях фенове се опасявали, че мога да пусна гол нарочно. 'Нали е грък', смятали те . . .“  спомня си Лафчис. 

 

Наистина, през лятото на 1979 г. „червено-белите” се опитват да привлекат вратаря, но той подписва с големия им съперник „Панатинайкос”. За него са платени между 120-150 хиляди долара, което си е солидна сума за тогавашните стандарти. С нея отборът от квартал Подуяне реновира осветлението на стадиона си и купува микробус. С ПАО Лафчис играе полуфинал за КЕШ през 1985 г., а след като се завръща в България пази за 'Черно море' и бива президент на 'Левски' и Професионалната футболна лига.

tomas-laftchis.jpg

Друг син на гръцки емигранти е Костас Исакидис. Плеймейкърът на „Славия” печели уважението на публиката, съотборниците и съперниците си със своята бърза и маневрена игра, както и с точния си пас. Част от златния юношески национален отбор, спечелил европейската титла в Швеция през 1974 г. Дебютът му за мъжете не закъснява и до края на квалификациите за Евро ’76, Исакидис има пет мача за „А” отбора.

 

Междувременно, доброто му разбирателство с Чавдар Цветков и Андрей Желязков е в основата на епичната победа с 3:2 над „Локомотив” (София),  във финала за Купата на Съветската армия през 1975 г. Естествено, следват оферти от чуждестранни клубове и най-вече солунските ПАОК и Арис. В крайна сметка, Исакидис преминава при „жълто-черните”, като немалка роля има факта, че треньор на тима по това време е Добромир Жечев. До края на кариерата си Костас играе още за 'Кавала' и американския 'Ню Йорк Ароус' и затвърждава тенденцията българските национали да напускат страната след края на кариерата си.

След 1975-та практиката сякаш се преустановява и едва през 1998 Драголюб Симонович ще бъде един от чужденците, състезавали се за България, но пък само за 1 мач. По-късно други играчи от бивша Югославия като Предраг Пажин, Зоран Янкович, Златомир Загорчич, Игор Томашич и Иван Чворович ще слушат химна ни, а „кариоките” Тиаго Силва, Маркиньос, Марселиньо, Сисиньо и Вандерсон ще оставят бразилска следа в родния ни футбол.

хареса ли ти статията ?

'последвай' автора !

Пълен боклук :(Не особено...СредноДа, донякъдеДа, много!
Брой посетители:

Мнението ТИ е важно !

Коментирай, сподели

Новите неща директно
в пощата ти !

Готово !

(благодарим за доверието)

Помогни на проекта

patreon-icon-png-29.png

follow us  >

  • mislqFUTBOL at Instagram
  • mislqFUTBOL at Twitter
  • mislqFUTBOL at YouTube
103462909_4092336437473849_3811584340719

Със своите вече 19 титли и 17 купи на страната, Спортинг Лисабон е третият най-успешен клуб в Португалия ! 

 

На европейската сцена обаче, "лъвовете“ могат да се похвалят само с едно отличие – Купата на носителите на национални купи (КНК) от сезон 1963/64

 FUN 
  FACT