ШИМПАНЗЕТО | мисляФУТБОЛ

ШИМПАНЗЕТО

публикувано на 17 Юли, 2020 / Четеш за 6 минути

За първи път се срещнах със Стив Питърс в един мразовит ден през зимата на 2011 година. Той живееше в хълмовете, далеч след Олдъм и Стокпорт. Крис Морган и Заф Икбал ме взеха, защото бях с патерици. Освен това имах нужда да бъда убеден да приема това предизвикателство. При мисълта, че трябва да се видя с психиатър се чувствах дори по-депресиран.

материал на Владимир Николаев

Въпреки това, което казах на Крис след операцията, не ми се струваше подходящо за мен. През годините ми се е случвало да съм в лошо настроение. Някои дни съм бил груб или просто малко нещастен. Както повечето хора съм имал своите лоши дни, но никога не съм бил толкова отчаян. Всеки има своите върхове и падения в живота, добри и лоши дни и при мен не е било различно. Най-сигурният знак за моя балансиран подход към живота беше, че почти винаги знаех причината за внезапния спад в настроението ми. Обикновено бе нещо свързано с футбола и се чувствах зле за кратък период от време, било то заради изгубен мач, грешка, която съм направил или защото някой от съотборниците ми иска да ни напусне. Можех да рационализирам всичко и да поема отново по гладкия път.

 

 

Но след контузията в слабините, проблемът в глезена и инфекциите, всичко бе объркано. Все още разбирах причината да се чувствам така зле. Притеснявах се, че никога няма се върна към оптималното си физическо състояние и да играя футбол на нивото, което поддържах толкова много години. Това бе причината, поради която казах на Крис, че се нуждая от помощ. Но бях скептичен, когато той спомена думата психиатър. Идеята да се подложа на терапия ми звучеше доста странно. Крис бе чул за Стив Питърс от един от лекарите на Ливърпул – Питър Брукнер, който бил зашеметен от невероятна презентация, която Стив Питърс дал на някаква конференция. Тогава Питър стана доктор на националния отбор на Австралия по крикет и вече бе в отбора им, когато батсменът Филип Хюз почина трагично след като бе ударен от една топка. Той бе ключова фигура в помощта на семейството на Хюз в този ужасен период. Когато доктор Брукнер бе в Ливърпул, всички уважавахме мнението му. Той бе във възторг от Стив Питърс, който тогава бе известен най-вече с работата си с колоездачи като Крис Хой и Виктория Пенделтън.

 

 

Все още не бях убеден, но в същото време бях в такава дупка, че имах нужда от помощ.

В крайна сметка казах на Крис: „Знаеш ли какво? Ще опитам! Чувствам се толкова зле, че бих опитал всичко.

В смразяващия и леден следобед пътищата бяха несигурни. Отне ни час и половина да стигнем до къщата на Стив. Тогава се извлякох от колата, изправяйки се върху патериците и започнах да се влача по пътя до къщата му. Бях ужасен, че ще се подхлъзна и ще падна на задника си. Това щеше да е поредното нещо, което ще се обърка и ще скъсам връзки или ще счупя кост. Такова бе състоянието на духа ми докато приближавахме вратата на Стив. Пристигнахме и аз успях да седна без да се подхлъзна на патериците и да си счупя врата. Поне беше някакво начало.

 

Със Стив се говореше много лесно и аз се разкрих без да му се налага да ме подтиква много. След като му разказах малко за контузиите и за изминалите 8 месеца, приех, че има някои добри новини. Останалата част от живота ми, встрани от футбола – Алекс, децата, цялото ми семейство и приятелите ми бяха добре. Те винаги бяха моята опора и аз ги ценях и обичах. Единственият проблем бе, че никой не можеше да ми предложи подкрепа и утеха, когато изглеждаше, че футболният ми живот може би ми бе отнет твърде рано. Стив бе много добър в тази първа среща. Вероятно ми каза думи, които другите се притесняваха да ми кажат. Бе строг, но справедлив. Той ми зададе и някои трудни и съсухрящи въпроси:

Е, какво толкова ако никога повече не ритнеш топка?

Погледнах го, бях шокиран. Той не потрепна, когато каза тези две думички отново:

Какво толкова?

Тогава ме притисна, за да ми даде отговор. „Имаш три красиви малки момичета, които изглеждат щастливи и здрави. Ти си баща. Също така си женен за красивата си съпруга, която те подкрепя във всяка стъпка от пътя ти. Ти си късметлия че имаш такова фантастично семейство. Имаш и невероятна кариера. Игра за Ливърпул 13 години. Спечели най-големия трофей в клубния футбол. Игра толкова много пъти за страната си. Живееш в много хубава къща. Финансово осигурен си до края на живота си. За какво се безпокоиш.

 

Не казах нищо, само кимнах. „За какво се безпокоиш?“ - попита той отново. „Че може би с кариерата ми е свършено“ - отговорих тихо аз.

Тогава Стив заговори дори по-твърдо. Разказа ми, че познава млад спортист и жена, които били принудени да се откажат от спорта след 6 месеца, без да имат шанса да постигнат нещо. Нямали медали като награда за това, че са посветили живота си на спорта. Нямали пари. Какъв късметлия бях в сравнение с тях? Стив ми разказа, че хората имат проблеми във всички аспекти от живота. Някои залагали всичко и пропилявали живота си. Други се пропивали. Колко съсипани бяха техните животи в сравнение с моя? Животът ми бе фантастичен.

Прочети 'Как Стивън Джерард променя "Рейнджърс"

Разбира се, че той бе прав и аз го слушах внимателно. Тогава за първи път разбрах за шимпанзето. Стив ми разказа, че много от нас позволяваме на шимпанзето – нелогичната част от мозъка, да ни сломява. Шимпанзето се опитва да ни накара да търсим най-лошия развой и да потиснем надеждата и здравия разум. Моето шимпанзе бе взело контрол над живота ми и вилнееше. То сееше опустошение. Когато всяка сутрин се събуждах то ми казваше: „Няма да играеш повече. Приключен си, всичко свърши.“ Когато бях млад и необвързан и футболът бе всичко за мен, наистина щях да повярвам, че животът няма смисъл ако не мога да играя футбол. Нямаше да съм прав, но може би щеше да е по-разбираемо заради младостта и наивността ми. Но вече не бях наивен тийнейджър. Бях на 31, съпруг и баща на три деца. Футболът вече не бе най-важната част от живота ми. Семейството ми е на първо място, дори и все още да съм сляпо влюбен в играта и отчаяно да искам да успея. Сега футболът е на второ място, така че знаех, че ще оцелея без него. Може дори да остана щастлив.

 

 

Стив имаше още какво да ми каже:

Ти ще играеш футбол отново“, каза категорично той. „Говорих с докторите ти и те нямат съмнение. Ще се оправиш. Ще преодолееш това и ще играеш толкова добре, колкото винаги си играл. Но трябва отново да поемеш контрол върху ума си, защото това шимпанзе те отвлича и ръководи живота ти.

Реших, че ще хвана шибаното шимпанзе и ще му сложа намордник. Но сметнах, че най-добре да не псувам пред Стив. Вместо това просто се усмихнах. И това бе истинска усмивка, правилна усмивка, една от тези усмивки, които бяха се изпарили от живота ми за 8 месеца. Съгласихме се, че Стив и аз ще се виждаме редовно, просто за да проверяваме старото шимпанзе и да сме сигурни, че аз контролирам ума си отново. Изправих се на патериците си, стиснах ръката на Стив и му благодарих. Използвах ръцете си, за да се изправя и да изляза от къщата му и изобщо не се притесних, че ще се подхлъзна на ледения път.

из автобиографията на Стивън Джерард - 'Моята История'

превод: Владимир Николаев

хареса ли ти статията ?

'последвай' автора !

Пълен боклук :(Не особено...СредноДа, донякъдеДа, много!
Брой посетители:

Мнението ТИ е важно !

Коментирай, сподели

Новите неща директно
в пощата ти !

харесваш ли ни,

черпи една бира  :)

FUN 
FACT !

follow us  >

  • mislqFUTBOL at Instagram
  • mislqFUTBOL at Twitter
  • mislqFUTBOL at YouTube
103462909_4092336437473849_3811584340719