мисълта, че трябва да се видя с психиатър се чувствах дори по-депресиран.

Въпреки това, което казах на Крис след операцията, не ми се струваше подходящо за мен. През годините ми се е случвало да съм в лошо настроение. Някои дни съм бил груб или просто малко нещастен. Както повечето хора съм имал своите лоши дни, но никога не съм бил толкова отчаян. Всеки има своите върхове и падения в живота, добри и лоши дни и при мен не е било различно. Най-сигурният знак за моя балансиран подход към живота беше, че почти винаги знаех причината за внезапния спад в настроението ми. Обикновено бе нещо свързано с футбола и се чувствах зле за кратък период от време, било то заради изгубен мач, грешка, която съм направил или защото някой от съотборниците ми иска да ни напусне. Можех да рационализирам всичко и да поема отново по гладкия път.

Но след контузията в слабините, проблемът в глезена и инфекциите, всичко бе объркано. Все още разбирах причината да се чувствам така зле. Притеснявах се, че никога няма се върна към оптималното си физическо състояние и да играя футбол на нивото, което поддържах толкова много години. Това бе причината, поради която казах на Крис, че се нуждая от помощ. Но бях скептичен, когато той спомена думата психиатър. Идеята да се подложа на терапия ми звучеше доста странно. Крис бе чул за Стив Питърс от един от лекарите на Ливърпул – Питър Брукнер, който бил зашеметен от невероятна презентация, която Стив Питърс дал на някаква конференция. Тогава Питър стана доктор на националния отбор на Австралия по крикет и вече бе в отбора им, когато батсменът Филип Хюз почина трагично след като бе ударен от една топка. Той бе ключова фигура в помощта на семейството на Хюз в този ужасен период. Когато доктор Брукнер бе в Ливърпул, всички уважавахме мнението му. Той бе във възторг от Стив Питърс, който тогава бе известен най-вече с работата си с колоездачи като Крис Хой и Виктория Пенделтън.

Все още не бях убеден, но в същото време бях в такава дупка, че имах нужда от помощ.