Италия на Мусолини - еволюцията и политическата динамика във футбола (част 2)

публикувано на 15 Май, 2022 | Четеш за 12 минути

Великите отбори имат нужда от големи и велики стадиони. ‘Форо Мусолини’ (Форумът на Мусолини сега преименуван на ‘Форо Италико’ (Италианския Форум)) отваря врати през 1932 година. Огромен спортен комплекс с четири стадиона разположен в Северозападен Рим. ‘Форо’ е проектиран от известните архитекти Енрико Дел Дебио и Луиджи Морети. Става дом на двата римски гранда Рома

материал на

Пепа Запрянова

и Лацио. През 1934 посреща Световното първенство, а през 1940 – Олимпийските игри. Влизайки в комплекса е трудно да не мислиш за старото му име и фашистката му история. Обелискът на Мусолини все още е там и посреща посетителите. Павиран път свързва четирите стадиона един с друг – „покрит с изображения на фашистката революция и похода към Рим от 1922 г.“

Архитектурно, четирите арени са проектирани да изглеждат като един футуристичен колизеум, отново демонстрирайки идеята за Древен Рим. Извън Рим, построените от фашистите стадиони отдават почит на Мусолини и Италия по своя си начин. В Торино например новият стадион на ФК Торино и Ювентус е масивният и модернистичен „Стадио Мусолини“. Над входа му се издига светеща стъклена фасада, на която е изписано името Мусолини. Във Флоренция, домът на АФК Фиорентина носи името на местния фашист Джовани Берта, като по този начин Мусолини демонстрира готовността си местностите да имат собствена идентичност, но в определени параметри. Както в днешно време компаниите плащат, за да има стадиони с тяхното име, така в Италия ясното присъствие на фашисткото правителство служи за създаване на връзка в умовете на хората между отборите, които подкрепят, и държавата на Мусолини. Така да се каже – едното не може да същестува без другото.

mussoliniobelisk.jpg

Дори и с новите стадиони обаче, битката с кампанилизма не върви толкова добре, колкото на фашистите им се иска. Все пак националният отбор на Италия е голям обединител и Мусолини започва да го подкрепя все по-публично. Както вече споменахме, повече играчи идват от Север и играят за по-богатите северни клубове. Въпреки това съперничеството и разделението е смекчено и италианците се сплотяват около отбора, който се радва на големи успехи през 30-те години на миналия век и печели възхищението на футболния свят. Старши треньорът Виторио Позо остава и до днес легендарна фигура за успеха и развитието на формацията „WW“ (прогресия на формацията „WM“ на англичанина Хърбърт Чапман). Този стил на игра, известен като „методо“, разчита на силно систематизирани движения, технична игра и енергично, но организирано темпо. Иновацията и енергията напълно пасват на фашистката представа за себе си. Тя използва миналото, но се описва като управляващата система на бъдещето.

Противоречивите цитати и разсъждения от Позо затрудняват оценката на собственото му чувство за национализъм или вярност към Мусолини и НФП (Национална фашистка партия), но неговата философия за играта (формулирана в статия от 1929 г.) е поучителна: „Играта е красива... когато е конструирана, когато дава живот на нещо, когато мисли и работи, а не когато просто руши, защитава, разрушава и задушава. Човекът има истински заслуги, когато прави нещо свое, тоест сам: не когато се ограничава да събори това, което са построили другите.” Език от този вид е често срещан в спорта, така че трябва да се третира с повишено внимание, но Позо наистина изразява типично фашистко чувство за позитивност и съзидание, привлекателността да бъдеш част от нещо ново и уникално. Той е известен и с това, че събира играчите си, като се опитва да предизвика един вид войнствен патриотизъм, като понякога дори води отбора си на известни бойни места преди големи мачове.

За Мусолини и НФП успехът на националния отбор може да се представи като национален успех. Всяка една победа е доказателство за италианското надмощие. Особено, когато Италия победи определени европейски сили, фашистките медии представят резултата като надмощие на Фашизма над Демокрацията. Никога италианското и фашисткото надмощие не са били по-изявени от Световното първенство през 1934 г., организирано от Италия и спечелено от хората на Позо. След триумфа, фашисткият вестник „Пополо Д‘Италия“ пише, че в лицето на италианския отбор феновете могат да видят „визия за хармония, дисциплина, ред и смелост“. Твърди се, че именно тези качества отличават Италия и определят фашизма на и извън терена. Всяка една победа в турнира се празнува като успех във външната политика, превръщайки футбола от игра в това, което Саймън Мартин нарича „война без стрелба“. В деня преди мача срещу слабата Чехословакия в ранните кръгове, италианската преса съобщава, че чехите са подновили връзките със Съветския съюз. Тогава победата на следващия ден може да се счита за успех на Фашизма над Комунизма (някои историци спекулират, че този мач никога нямало да се случи без манипулация на правителството, тъй като се твърди, че италианците трябвало да играят с по-малко политически значимите германци).

thumbnail.jpg
thumbnail.jpg

Триумфът е източник на гордост и потвърждение, че Италия на Мусолини е на прав път. По това време Световното първенство е съвсем нов турнир, а Италия е едва вторият домакин. Все пак има надежда, че успехът ще раздвижи както международната, така и италианската публика. В предаванията има страшно много фашистки знамена, показване на снимки от гореспоменатите стадиони и изявите на Дуче. Самият Мусолини става все по-неделима част от имиджа на отбора – поне според пресата. „Месаджеро“ пише: „Именно в името на Мусолини нашият отбор спечели във Флоренция, Милано и вчера в Рим, за да завоюва световната титла.“ Още един триумф на Световното първенство през 1938 г. затвърждава доминацията на Италия и донякъде тушира съмненията за уреждане на мачове и подкупване на съдии четири години по-рано.

Посетителите на стадиона и телевизионните зрители ясно виждат показния фашистки поздрав на италианския отбор преди мача. Виторио Позо описва ритуала в лицето на подигравателна френска тълпа през 1938 г.: „Бях скован, с ръка протегната хоризонтално, не можех да проверя часа. Германският съдия и норвежки играчи ни гледаха притеснено. В определен момент шумът започна да затихва и след това престана... Тъкмо бяхме свалили ръце и насилствената демонстрация започна отново. Веднага: „Отбор бъди готов. Поздрав.“ И отново вдигнахме ръце, за да потвърдим, че нямаме страх… След като спечелихме битката за сплашване, ние играхме.“ Както пише Позо, Италия беше решена да играе в играта, демонстрирайки фашистка решимост.

Успехът на националния отбор през 30-те години на миналия век се дължи не само на талантлив треньор, правителствени стимули и Мусолини, който наблюдава от личната си ложа. Италия има надарен отбор, но не изцяло италиански. Сред изтъкнатите играчи са Атило Демария, Енрике Гуайта, Раймундо Орси и може би най-добрият играч на отбора Луис Монти, всички аржентинци по рождение (плюс бразилецът Анфилоджино Гуариси). Тези южноамериканци, които дойдоха да играят за Италия, бяха известни като „ориунди“ (единствено число: „ориундо“), имигранти с известна степен на италианско наследство, които биват репатрирани.

italy-world-cup1938.jpg

Триумфът на Италия на Световното първенство през 1938 г.

Хартата на Виареджо забранява на чуждестранни играчи да участват в Серия А и националния отбор, но тези разпоредби могат лесно да бъдат заобиколени, ако официалните лица могат да цитират някаква италианска линия. Колкото и тънка да е, тя квалифицира играчите за двойно гражданство. Логистиката на системата ориунди е добре илюстрирана от историята на Луис Монти. Монти е капитан на родната си Аржентина на Световното първенство през 1930 г. в Уругвай и играе за аржентински клубове. След Мондиала към него се насочват представители на Ювентус, които му предлагат 5000 долара на седмица + кола, къща и бонус за подписването. Предложение, което е страшно много сравение с 200-те долара, които получава в Аржентина. На Монти също така му е казано, че именно Мусолини иска той да бъде доведен в Италия. През 1932 година Монти подписва с Ювентус и бързо става гражданин (благодарение на италиански дядо), следвайки модела на приемане и ускорено италианско гражданство. Модел започнат от друг аржентинец Раймундо Орси през 1928 г.

За режим, който иска да върне автентичния италианец, изглежда противоречиво, че лично Мусолини би издигнал южноамериканци до такива видни позиции. Това обаче е просто въпрос на представяне. Ориунди не са били чужденци, според историците те са „изгубени синове на отечеството“, които се завръщат, когато Италия възвръща стария си дух. Подобно на Рим, Монти и неговите съотборници са част от мит – представа за нация, която простира влиянието си отвъд Южна Европа. В по-широк план, Мусолини непрекъснато се тревожи за раждаемостта и населението, което предизвиква доста странната „битка на ражданията“. Чрез разхлабване на стандартите и изискванията за гражданство, Италия може да расте по-бързо. В края на краищата играчите с двойно гражданство също отговарят на изискванията за военна служба и някои по-късно биват призвани на въоръжение. Все пак, Мусолини и фашистките спортни организации се интересуват най-много от победата, в противен случай малцина биха обърнали внимание на пропагандирания национален отбор и фашисткото надмощие, което той уж представлява. През 30-те години на миналия век (както и сега) някои от най-добрите футболни таланти идват от Аржентина и Бразилия. Поне в случая на играчи като Монти, изглежда способността му да помогне на Италия да победи е основен приоритет.

Докато през 30-те години на миналия век Мусолини, футболни администратори и собственици на клубове стават по-възприемчиви към южноамериканското влияние, отношението към участието на славяните и евреите се движи в абсолютно обратна посока. В определени отношения тези пристрастия винаги са влияели на Калчото. Фашисткият президент на италианския олимпийски комитет Ландро Ферети разбира „спорта като расова гимназия“, „гимназия на дисциплина, смелост и солидарност“. Собствениците на клубове очевидно се чувстват по същия начин. Въпреки добре познатия си талант, Бруно Шер прекарва по-голямата част от кариерата си в по-ниските дивизии на италианския футбол, защото го смятат за „комунист от Истрия, една от „възстановените“ територии“. Шер решава да не изостави предполагаемите си по-нисши истрийски корени (етнически смесената територия тогава в Италия, сега в Хърватия) в името на спортното признание, отказвайки да промени името си на препоръчаното италианско „Шери“.

thumbnail.jpg
thumbnail.jpg

По-опасно е, че нарастващата близост на Мусолини с Хитлер и евентуална зависимост от него водят до промени във фашистката расова политика, която носи спортни последици. Това, което започва като относителна амбивалентност, се превърща в горд и явен расизъм, изразен в „Манифеста на расовите учени“ от 1938 г. Този манифест (публикуван във фашисткия вестник „Giornale d’Italia“) предлага няколко показателни, макар и съмнителни от научна гледна точка, прозрения. Наред с други точки, манифестът твърди, че „действителното население на Италия е от арийски произход и културата му е арийска“ и че „на този етап съществува чисто италианска раса“. Ясно е, че „евреите не принадлежат към италианската раса“.

Преди промените в политиката, славянски и еврейски играчи и треньори играят значителна роля в оформянето на стила на италианската игра. През 20-те и 30-те години на миналия век т. нар. „Дунавско училище по футбол“ е най-влиятелното движение във футболния свят. Като специално Унгария произвежда страхотни играчи и трансформиращи идеи. Едно проявление на това е Арпад Вайс, еврейският унгарец, който е треньор на гранда Интер, както и на Бари, Новара Калчо и Болоня. Неговият престой в Болоня завършва с расовите закони от 1938 г. - тогава Вайс е принуден да подаде оставка, след това е депортиран и продължава кариерата си във ФК Дордрехт в Холандия. По-късно той и семейството му са заловени от нацистите и убити в Аушвиц. Историята на Вайс е по-трагична, по-жестока от повечето, но той не е сам пред задължителния изход. Всъщност след 1938 г. водещите умове в италианската игра стават домашно отглеждани. Фашистките спортни организатори създават „калчо университети“, за да произвеждат треньори и клубни администратори. Флорентинският вестник „Ло Стадио“ описва тези школи като идеален начин да „отстрани италианския футбол... от натрапчивата чужда техническа посока“. Английският или унгарският футболен речник е заменен с италиански. От иначе несвързаната (водена от външната политика) промяна в законодателството, се дава възможност за италианизиране на иначе вносната игра.

За Мусолини и фашистка Италия футболът е чужда игра, която прераства в много повече. Първоначално той служи като просто средство за подобряване на физическата форма и бойната готовност на италианците. Всеки спорт или интензивна дейност биха могли да заемат неговото място. Но никоя друга игра не е завладяла така хората и националното въображение. След като това е признато, присъствието на Мусолини на стадионите и зад кулисите става все по-очевидно. Като средство за пропаганда, насочено както вътрешно, така и в международен план, Калчо се превръща в средство за митологизиране и гордо демонстриране на италианската идентичност и превъзходство. Новопостроените стадиони и успехите на Световното първенство обслужват главната, но относително убедителна цел - да се превърне любовта към играта в любов към държавата, докато расовата политика и тази за чуждестранните играчи, определят параметрите кой може да бъде част от тази игра и държава.

Arpad-Weisz.jpg

Арпад Вайс печели две титли с Болоня през 1936 и 1937, преди да бъде прогонен.

Мусолини, разбира се, вече отдавна го няма, както и разнообразието от фашизъм, характерно за неговата епоха. И все пак наследството на Дуче в италианския футбол и извън него е трудно да се пропусне. Построените от него стадиони като цяло все още стоят и все още се посещават всеки уикенд, макар и след известно ребрандиране. Серия А остава една от петте най-големи европейски лиги (заедно с тези на Англия, Франция, Германия и Испания). Въпреки лошото последно десетилетие, националният отбор като цяло е един от най-добрите в света, печелейки Световно първенство през 2006 г. и Евро 2020. Играчите от Южна Америка все още са склонни да играят в Италия или поне това да е първата им спирка за влизане в европейската игра, заради по-слабите визови разпоредби и възможността на някои да цитират далечно италианско родство.

Остават и по-грозните аспекти на влиянието на Мусолини. Въпреки че никъде не е официализирано, италианските футболни стадиони са особено известни с расистки и антисемитски скандирания. Някои италиански фенбази имат видни крайнодесни сегменти, които носят знамена и плакати, покрити с фашистки изображения или дори лицето на Дуче.

В международен план, дните на държавните идеологиите и прокси войните, които се водят на футболното игрище, са общо взето зад гърба ни. Все пак политиците, които се обединяват с популярни спортни отбори, са на мода (както винаги). По-драматичното е, че има нова вълна от така нареченото „спортно измиване“, при което правителства като Саудитска Арабия, Катар и Обединените арабски емирства купуват популярни отбори, с надеждата да отвлекат вниманието от зверствата, извършвани в тези държави, и да спечелят международното обществено мнение. Мусолини не беше единственият архитект на държавната манипулация на спорта, но примерът му е показателен, тъй като демонстрира изненадващо широкия обхват и сила на играта, която известният италиански мениджър Карло Анчелоти по-късно ще нарече „най-важното от по-малко важните неща в живота”.

хареса ли ти статията ?

'последвай' автора !

Пълен боклук :(Не особено...СредноДа, донякъдеДа, много!
Брой посетители:

Мнението ТИ е важно !

Коментирай, сподели

Предишен
Новите неща директно
в пощата ти !

Готово !

(благодарим за доверието)

Помогни на проекта

patreon-icon-png-29.png

follow us  >

  • mislqFUTBOL at Instagram
  • mislqFUTBOL at Twitter
  • mislqFUTBOL at YouTube
103462909_4092336437473849_3811584340719

На световното в Италия '90, домакините не допускат гол чак до

полуфиналната фаза (когато и отпадат с

дузпи от Аржентина)

>> още инфо, в статията

FUN
FACT