Футболът в България преди 30 години и днес - прилики и разлики

публикувано на 25 Април, 2019 / Четеш за 8 минути

30 години са прекалено сериозна дистанция, за да сравняваш едно и също нещо, което постоянно се развива и променя, особено във времената, в които живеем. Футболът е жив организъм, който непрестанно се стреми към промени с една единствена цел - победата. Менят се хората, тактиката, условията за игра, технологиите.

материал на Владимир Вълчев

гост-автор

Последните толкова бързо и агресивно навлязоха в любимия спорт в последните години, че имам чувството че играя на ФИФА 2000, а не гледам мач от Шампионската лига или първенството на Германия.

Футболът в България не е встрани от тези процеси. Напротив. Той ги следва като послушно кученце и се променя, понякога твърде интензивно. На пръв прочит сред футболната общественост или феновете, както се нарича напоследък, преобладава песимизма. Българският футбол вървял все пò на зле, нямаме стадиони, терени, футболисти, публиката пък съвсем изчезна.

Разбира се, във всичко това има нещо вярно. Само че отчасти. Кои са приликите и разликите в българския футбол в сравнение с преди 25-30 години? Кое е общото? Къде са разликите? Нагоре или надолу върви футболът ни? Или пък тъпче на място…

structure-people-sport-game-play-star-49

Публиката

Започвам с публиката, защото тук разликата е твърде видима. И като че ли печална.... Преди няколко десетилетия имаше глад за футбол и хората масово посещаваха стадионите, независимо от това кой играе и какво е качеството на изпълнителите. Дори и сблъсъците от по-долните групи и в по-малките населени места бяха масово посещавани. Причините - самата липса на футбол. Една телевизия. Едно радио. Един вестник. Липса на информация. Ако днес не отидеш на мач и не видиш любимия отбор или футболист на живо, рискуваш да не ги видиш в следващите няколко години. Твърде лесно обяснимо, дори прозаично. Липсата на други занимания също засилваше необходимостта от зрелищата, тълпата, двата часа емоции.

Преди 30 години хората по стадионите също бяха различни от днес. Тук няма и нотка на фалшива носталгия по “доброто старо време“… Не! Целта е да се покажат разликите, а не да се дават морални присъди. Липсата на класически агитки и фенско противопоставяне правеше обстановката на стадионите по-различна, може би по-миролюбива и до известна степен по-сигурна. На мач ходеха и двата пола, хора на различна възраст, семейства с деца и много пенсионери. Победите и загубите не се приемаха толкова драматично, а медиите, като посредник между запалянковците, на практика липсваха. Това помагаше на феновете сами да стигат до отговорите на различните въпроси, които след всеки мач се поставяха. Коя е причината за победата или загубата, как е свирил съдията и защо Димитров не можа да опази Колев, а той взе, че вкара три гола.

Количеството за сметка на качеството. Може би това е една от разликите между привържениците преди 30 години и днес. Имаше много повече публика, която обаче не прилича на днешните футболни фенове. Липсваха фенски атрибути и артикули. Най-много един шал в стил „зебра“, изплетен от баба. Тук изобщо не говорим за факли, димки или фракции на организирани агитки. Хореография изобщо липсваше. Нямаше организация, пари, фенски артикули. Абе, нямане беше… След мача, а и преди него, хората се събираха на определените места и кротичко си коментираха, очаквайки „професионалните“ анализи на излизащия след няколко дни единствен спортен вестник.

Чужденците

Допреди 30 години чуждестранни футболисти в България нямаше. Крак повлече ЦСКА с Пимиенто и Редин през 1990 г. На тях се гледаше повече като на екзотична атракция, отколкото като допълнителни футболни аргументи за успехи на терена. И след това реката потече… Хиляди чуждестранни футболисти си пробваха късмета по българските терени през последните 27-28 години. Безсмислено е да се спираме на когото и да било от тях, въпреки че легионерите дадоха и немалко национали, неособено достойни заместници на четвъртите в света от 1994г.

Особено място сред чужденците в Българското първенство заемат сърбите. Не само защото са най-многобройните гастрольори, но и защото относително бързо и лесно се адаптират в българските футболни условия. Провалите с трансферирани сърби в български клубове са относително най-малко. Много от тях бързо се превърнаха във важни фигури за клубовете си, станаха любимци на феновете, а доста от футболистите стигнаха и до националния отбор. Привидно близкият манталитет е само една от причините. Сърбите са професионални гастарбайтери, включително като футболисти. Те много добре знаят как да погъделичкат домакина, за да спечелят доверието му. Заигравките с привържениците са запазена марка на сръбските футболисти в българското първенство. Те демонстрират силна любов към клуба работодател, пляскат и флиртуват с публиката, целуват шалчета и клубни артикули, активно участват в мероприятията на отбора извън терена, особено след победа. Лоши или добри, истината е, че сръбските футболисти си вършат работата, а скандалите с тях в иначе скандалджийската футболна действителност в България са относително рядко. Повечето от тях са прилични футболисти, които наистина помагат на отборите си да играят сносен футбол и да постигат целите си.

Разцветът на сърбите в българските отбори беше през 90-те. Тогава остатъчна Югославия беше под ембарго, на сръбските клубове бяха наложени санкции, а в България заплатите на футболистите бяха по-високи. Отбори като Велбъжд (Кюстендил), Литекс (Ловеч) и дори грандовете Левски и ЦСКА разчитаха на сръбските си попълнения. Едните да останат в елита, а другите да грабнат я титла, я купа. Негативната демографска ситуация обаче си каза думата и в наши дни сърбите вече не са толкова многобройни по родните стадиони. Просто Сърбия вече не произвежда такива количества футболисти от средния сегмент, както преди 20 години. Затова българските клубове се ориентираха към още по-голяма екзотика от чужбина, като холандци и французи с по-тъмна кожа. Те обаче или се адаптират трудно към балканските реалности, или определено не стават. А качеството струва пари. Пари, с които родните клубове не разполагат.

Silesia711, Virgil Misidjan, size, CC BY-SA 4.0

Базите

Това е голямата болка на родния футбол. И не защото преди 20-30 години стадионите и терените бяха по-добри, а защото останалата Европа много напредна в това отношение. Обърнете внимание на калта по английските стадиони преди няколко десетилетия. Кал, която дори стадионът във великотърновското село Лесичери - отборът им има сезон дори в професионалния футбол - никога не е виждал. Но англичаните, както и почти всички европейски страни, се усетиха и след 2000-та година започнаха масово да строят нови стадиони. Стадионите, които познаваме днес. Модерни, удобни и красиви.

В България това не се случи. Причините са ясни - липса на пари и организация. И ако преди 30 години можеше да има някаква база за сравнение, то днес тя не съществува. Изоставането е драматично. Футболистите в България, с много малки изключения, нямат модерни бази за тренировки и възстановяване. Същото се отнася и за изстрадалия футболен зрител в България. Ако той изобщо се престраши да отиде на мач, посещава направо опасни спортни съоръжения – мръсни, неприветливи, много често без седалки дори, със стърчащи ламарини и железа, опасни не само за деца, но и за „old school” фенове, видели много от футболна България. Модерните спортни съоръжения, съвременните бази и адекватните условия за спорт и възстановяване са задължителен атрибут не само за високи резултати, но и за професионализъм - нещо, с което обичат да се кичат българските футболни клубове, добавяйки по едно „П“ пред официалното си название. Това ни най-малко не ги доближава до професионализма, напротив.

Скоро най-старият български футболен клуб постави осветление на стадиона си, представяйки го за цивилизационна промяна. Симптоматично за българската футболна действителност. Ако не беше смешно, щеше да е тъжно. Българският фен обаче по достойнство оценява това. Посещаемостта на мачовете на същия този отбор често е в двуцифрен брой зрители. Дано новите рефлектори помогнат това да се промени….

Дмитрий Садовников, Spar-Rub15 (6), size, CC BY-SA 3.0

Манталитетът

Манталитетът в българския футбол е непобедим и изглежда непроменяем. Ситуацията е същата, както едно време, има само нагаждане спрямо съвременните условия. Преди 30 години футболистите драпаха за панелен апартамент, лека кола и кока-кола всеки ден. Ако се намереше и някъде видео, за да гледат филмчета с Арнолд Шварценегер, то доволството беше пълно. Кебапчетата и полетът със самолет вече бяха леко демоде, те останаха стремеж за батковците им от 60-те години. В замяна на това футболистите отпреди тридесетина лета се раздаваха на терена, защото добре знаеха, че конкуренцията е голяма и зад врата им дишат поне още десетина кандидати за ведомствено жилище и оборотна „Лада“.

Днес ситуацията е колкото променена, толкова и същата. Ладата е отстъпила място на луксозния автомобил, телевизорът - на смартфона, а кока-колата и видеото - хм… изкушенията днес са наистина повече.... Вече тройката кебапчета е сменена от елитната чалготека.

Въпросът е в потта. И ако преди години футболистите наистина не само проливаха пот на тренировка като антични гребци на галера, то днес те трудно издържат едно полувреме в български мач, а за среща от западно първенство изобщо не ми се говори. Едно време младите футболисти имаха респект, дори страх. Не само от фигурата на треньора, на началника, но и от голямата конкуренция, която винаги дишаше във врата. Днес нея я няма, всеки младок се смята за незаменим и уникален с топка в крака. Може би затова българските таланти си угасват, без дори да са помирисали големия футбол. Още от школите младите български футболисти са свикнали да не се напъват много-много. Защото може би няма смисъл. Или пък се чувстват обречени в конкуренцията на нигерийци и бразилци, африканци и латиноси, които така или иначе нахълтват постоянно в родните клубове. Може би…