Как 10 ноември и демокрацията поставиха ЦСКА и “Левски” в ъгъла

публикувано на 11 Май, 2019 / Четеш за 6 минути

45 години въпросът беше един - „сини“ или „червени“.

Лидерите на българския клубен футбол - столичните грандове „Левски“ и ЦСКА, десетилетия наред се радваха на спортно-технически и морално-политически комфорт и всяка година се сменяха на върха на класирането или в някой турнир. Обикновено едните взимаха купата, а другите - титлата. Случваха се и двете едновременно. Недоволни нямаше.

материал на Владимир Вълчев

гост-автор

Имаше само доволни. Милиони сини и червени фенове ликуваха и се заканваха на „вечния враг“, че догодина ще остане само с калъфките.

Другите 14 отбора в „А“ група бяха обикновеният пълнеж, който е задължителен, за да функционира едно национално футболно първенство. Те смятаха за нормално „сини“ и „червени“ да ги бият, където ги хванат, а разделението на „милиционерски“ и „армейски“ отбори допълнително наливаше масло в огъня в спора между отбори и привърженици.

От края на 40-те до края на 80-те години първенството си вървеше спокойно и безметежно. Трофеите задължително отиваха или към „Герена“, или към „Армията“, а по време на двете или трите дербита годишно между двата отбора коментаторът на мача, най-често легендарният Николай Колев – Мичмана, бодро казваше, че „повече от пет милиона зрители са заели места пред телевизионните приемници“.

Николай Колев-Мичмана през 2002г.

На пръв поглед червено-синята идилия беше пълна, защото тогава казармата беше задължителна, а като армейски отбор ЦСКА обираше на практика всички таланти на около 18 години, които постъпваха в армията и вече си личеше, че пипат топката по-добре от другите. Каналите за набиране на футболни таланти на „Левски“ бяха подобни. За окръжните градове и отбори като „Черно море“, „Ботев“, „Локо“, „Берое“ и т.н. оставаха трохите. Те се молеха грандовете да се объркат и да не надушат някой техен талант. Това означаваше, че сигурността футболистът да остане при тях е почти 100%.

Стоково-парични отношения във футбола, както и в цялата държава, тогава нямаше. Просто и да искаш, не можеш да купиш. За да не скършиш хатъра на червен фен №1 – министъра на отбраната, и син фен №1 – министъра на вътрешните работи, които уреждаха по-завързаните трансфери. Разбира се – към „Левски“ или ЦСКА. По този начин двата отбора бяха абсолютно хегемони в първенството и нямаше големи дилеми кой ще стане шампион тази година, защото изборът беше само между тези два отбора.

Времето на „президентските“ отбори

След 10 ноември 1989 г. в България настъпиха промени в икономиката и политиката, което, разбира се, се отрази и на спорта. Футболните отбори станаха собственост на частни лица или групи. Собствениците започнаха да диктуват цялостното развитие на отделните отбори. За едни това означаваше невиждан възход и разцвет, за които не са и мечтали при предния модел, за други дойдоха тежки времена на недоимък и спомени за стара слава.

„Левски“ и ЦСКА, за жалост на многобройните си привърженици, се оказаха по-скоро във втората група отбори. В новите условия те вече нямаше как да взимат купи и медали всяка година. При отворения футболен пазар единствена и основна роля играеше парата, а „сини“ и „червени“ не винаги я имаха. Нещо повече. Много от собствениците на грандовете ги използваха именно за да правят пари на техен гръб. Това се оказа не много трудно, а с течение на годините схемите на използване и източване само се подобряваха и усложняваха.

Статистиката е желязна - за последните 29-30 години ЦСКА е ставал 5 пъти шампион, а „Левски“ - 9. Това е 3-4 пъти по-малко от периода 1959 – 1989 година, да речем… От това се възползваха тимове като „Етър“, пловдивското „Локо“, „Славия“ и особено „Литекс“ и „Лудогорец“, които, щедро спонсорирани от благодетелите си, се кичеха с титли и купи, несънувани през 70-те и 80-те години на 20-ти век. Личността на собствениците стана основен фактор за възхода и падението на даден български футболен клуб. В мътните години на прехода пластовете се разместиха и българският клубен футбол стана доста по-непредсказуем. Рахатлъкът на двата столични гранда приключи. Те излязоха на свободния футболен пазар, където славната история няма кой знае каква стойност, когато чисто спортно-техническите аргументи липсват на терена.

Litex_Lovech_-_Bulgarian_Supercup_Winner

Литекс със суперкупата на България (2010г.)

„Левски“ и ЦСКА започнаха да губят срещи от доста по-скромни в историческо отношение отбори, бяха отстранявани в турнира за Купата на България /КБ/ от аматьорски отбори и безславно губеха шампионати от новите лидери от провинцията.

Веднага искам да подчертая, че това се е случвало и в периода 1945-1990 година, но то се възприемало по-скоро като огромна изненада, изключение и футболна екзотика, отколкото като нещо очаквано или дори логично. Да те отстранят „Чирпан“ или „Литекс“ от Купата на България, бившият „Кърпачев“ и „Осъм“ от Ловеч да те бие с 7-8 гола, си е чисто обръщане на футболната палачинка. Същото важи и за гранд, който 10 години е без шампионска титла.

Решението

Работата е там, че практическо решение няма. Връзката пари – организация – база – спорт – резултати е обективна реалност и който я изгради – печели, който не я изгради, независимо кой е той - губи. И ще губи дотогава, докато не разбере, че целта на спортния клуб е да развива спорта, а не нещо друго.

През последните 30 години отборите на ЦСКА и „Левски“ се използват най-вече за неспортни цели. Голямото доказателство за това са техните спортни резултати. Двата отбора, въпреки че си остават най-популярните в страната и това винаги ще бъде така, не могат да постигнат резултати, които да са адекватни на имената и традициите им. Не бива да се забравя, че футболисти от тези два тима винаги са били гръбнакът на националния отбор по футбол на България.

Случайно или не, успоредно със спортното падение на „сини“ и „червени“, „лъвовете“ започнаха да изпитват сериозни трудности при постигане на равен резултат с отбори като Косово, Черна гора и Люксембург. Явно новите звезди на българския клубен футболен небосклон не могат да компенсират силата и значението на двата столични гранда и тежестта, които те имат в селекцията на „трикольорите“.

И тук стигаме до силата на традицията, която не се купува с пари. Как направихте така, че цяла година да имате тази страхотна зелена морава, попитали незнайни люде англичаните. Ми много е просто, отговорили те, – поливаш, косиш, поливаш косиш. Така 700–800 години и става… Това в някаква степен важи също за „Левски“ и ЦСКА. Те притежават най-важното – спортните традиции, историческата памет и милионите привърженици, които винаги ще бъдат с тях. Останалото, освен въпрос на средства, е желание и добра воля от отговорните фактори, колкото и често да се сменят те.

work-man-tree-grass-snow-black-and-white

Последствията

Спортните резултати на двата най-популярни български футболни клуба през последните 30 години не са задоволителни и това не е тайна за футболната общественост. Цифрите са безкомпромисни. „Левски“ и ЦСКА вече не са най-успешните български футболни отбори. Поне напоследък. Те си остават най-популярни и с най-много привърженици, които единствени могат да се сравняват с големите агитки на световните грандове.

Къде е изоставането? Защо демократичните промени сложиха спирачка в развитието на „сини“ и „червени“? Как свободната конкуренция им попречи да останат на върха? Отговорите на всички тези въпроси са много, нееднозначни и разнопосочни, но те трябва да се зададат. Дори са много закъснели, защото трудно някой може да даде смислен отговор.

Ако не заработят здраво, ръководствата на „Левски“ и ЦСКА бързо могат да загубят временната подкрепа и кредита на доверие, които те получават по презумпция в началото. Към момента двата клуба си приличат поразително. Разкъсвани от проблеми, голяма част от които умело или не чак толкова се прикриват, гладни за успехи, липса на адекватна база и модерни стадиони и игрища, многобройни привърженици, които трудно се управляват и често упражняват съмнителен натиск към определени хора от клубовете, разклатено самочувствие и недостиг на изявени лидери.

Оттук нататък следва изграждане. И не е лошо шефовете да се позагледат за ценен опит от някои други български клубове, които успяха. Целенасоченото противопоставяне и оплюване чрез клубните сайтове с показни декларации не носят нищо друго освен временно отлагане на решенията на многобройните синьо-червени проблеми.

Ясно е едно. Онова време няма да се върне. Онзи модел умря. Той беше удобен за двата гранда. Всички други клубове доброволно им бяха отстъпили лидерството и се задоволяваха с трохите. Но именно реалната конкуренция повишава нивото и създава стандарта. Към момента „сини“ и „червени“ не показват, че са излезли от времето на прехода и не знаят какво точно да направят, за да си върнат завехналата слава. А в спорта, като и в живота, вакуум няма. Сдадеш ли трона, на него веднага се настанява някой друг.

От години „Левски“ и ЦСКА са отстъпили лидерството и сега им предстои много по-трудното – да си го върнат. Времето ще покаже дали това ще стане. Но и да не стане, българският футбол ще живее. Конспиративните футболни теории, толкова любими на журналисти и фенове, засега не се реализират, а едва ли това ще стане в близко бъдеще. Именно тук е и чарът на футбола. „Царят“ може без отбор, без клуб, без треньор или футболист. Необходима му е само една топка и феновете.

Всичко друго си идва от само себе си.